Tag Archives: разтуха

ЧУ ЛИ? ЩЯЛО ДА ВАЛИ!

Ако не тече, поне капе1

Тин-тин (или както там трябва да изглежда графическият вариант на телефонно позвъняване при получаване на съобщение). Тин-тин в 20.30, че заминаването за карнавала във Венеция няма да бъде в 8.30 сутринта, а в 5.45. А ако нямах заряд в батерията? Или не бях чул онова магическо тин-тин?

Бял кахър, важното беше, че ни предстоеше 3-часово пътуване до Венеция, град, за който дори в горите тилилейски са чували. Сутринта, в която тя бе недоволна и мрънкаща, а той ядосан и мъмрещ, започна с кратък спор, превърнал се в краткотраен скандал, чаша прясно изцеден сок и закуска на крак. Притеснени, пристигнахме към 5.50. „Дано не сме закъснели, дано не сме ги изпуснали“. Трите рейса, поместващи 150 души, потеглиха в 6.30. Язък за чашата сок; можеше да са две.

Пътуването беше кратко и почти неусетно, тъй като всички спяха, слушаха музика или гледаха филми. Аз спах. Стигнахме за 15-20 минути, вместо за 3 часа.

Достатъчно умни се оказахме, проверявайки времето in advance. Щяло да вали? „Кого плашиш ти бе, ха-ха?!?“ Тя с пола и ризка, той с пролетното якенце. Той със зимните обувки, нали се сещате, за всеки случай. Тя – с новопридобитите пролетно-летни обувки (обувчици?), нали се сещате, да ги разтъпче.

Щяло да вали?!?

Почти през цялото време по пътя натам ту запръскваше, ту спираше, ту започваше, ту преставаше, ту потоп, ту покой. Не се уплашихме, казаха ни, че в 16.00 ще е „връщането“, а според прогнозата дъждът щеше да започне своя апокалиптичен поход около 17.00. До тогава – краткотрайни превалявания, както ги наричат синоптиците.

Пристигнахме в 10.58, лодката се предполагаше, че ни чака, т.е. към 11.20 трябваше да положим нозе на първия от 118-те свързани острова, оформящи световноизвестния il grande canale гьол. Чакахме около час и половина, докато накрая дори на гларусите им стана студено, мокро и мъчно и си тръгнаха, преди да се качим на 40-50-годишното корито, кръстено с оригиналното „Марина“, което, със своите дървени сълзи, разказваше за безславното си минало на роб-черноработник, трамбовал едно и също трасе в продължение на последния половин век.

В края на краищата пристигнахме. В 13.00 часа бяхме там, като все пак „спечелихме“ един час от тръгването; „пребихме“ го, подобно на дузпа във футбола, за 17.00.

Карнавал сам по себе си не съществува. „Карнавалът“ е събирането на невъобразим и математически невъзможен брой лица (разбирай туристи), носещи маски, всяка от които със своя собствена история, ходещи напред-назад като безглáви мухи и щракащи всяко второ прозорче на поредната полусрутена къщурка. Тазгодишният фестивал обаче бе различен! Не беше маскарад, а… чадърад! Имаше повече чадъри на глава от населението, отколкото глави на чадъри от произдовството.

Пообиколихме, поснимахме се, порадвахме се. Дойде време да се връщаме. Отидохме в 16.55 на „пристанището“, не искахме да изпуснем гемията, нъл‘ тъй? Този път нямаше засечки, лодката пристигна навреме – в 17.15. Тези extra 15 минути бяха достатъчни, за да ударят самочувствието и най-големите амфибии. Град с размерите на грахово зърно започна безмилостно да шиба 3-евровите чадъри. Поне на хората, които имаха такива. Той и тя  нямаха. Той и тя издържаха. Чадърите – не.

Щяло да вали?!?

Уморени, изтерзани, леко ядосани, невероятно усмихнати, засмени и развеселени, ние се качихме в малкия брат на оная гемия – 30-годишния, още по-оригинално кръстен „Марко Поло“, който със своите няколкосантиметрови пролуки тук и там само породи злостен смях у нас, отколкото уплаха. На краставичар краставици – не! В края на пътуването с малкия брат изцедихме прането, облякохме го (което беше грешка, защото веднъж свалиш ли мокра дреха, никога повече не бива да я обличаш, преди да е изсъхнала) и доволни слязохме от г-н Поло – та нали ни чакаше само три минути ходене до нашия автобус – ах, до топлия, безветрен и приятно сух автобус!

Тридесет минути безмилостна, жестока, брутална, блъскаща, сурова, недодялана, дръзка, насилническа и варварска буря, каквато и по филмите не създават, защото зрителите ще сезират съответните органи! Тридесет минути, в които Содом и Гомор изглеждаха като Акапулко през лятото в сравнение с това, което се изсипа върху ни. Божият гняв, яростта на Природата ли беше това, не знам. Но ни съсипа. Тридесет минути, които мнозина от нас биха заменили с което и да е мъчение, причинявано от Светата инквизиция през Средновековието. Неописуемо, невъобразимо, неописано, неизречено.

Това бяха за нас тези тридесет минути, в които чакахме автобуса, докато накрая, оказа се, че, видиш ли, сме объркали паркинга. Мал шанс, брат ми.

В тези 30 минути, някак впрочем, тя го загуби, а той нея също. И двамата се притесняваха, и двамата с любовна грижовност тръпнеха да видят другия. За щастие (все пак това е весела и щастлива история), намериха се!

Следващите 3 часа, в които шофьорът позволи използването на тоалетната в автобуса, която никога не е била използвана, както и полуголите хора, не заслужават вниманието на драгия читател!

А някой каза, че щяло да вали. Врели-некипели.


[1] Българска поговорка

Advertisements

КУПОНОТРОШАЧ

Music is what moves everyone, and without it, life would be pointless1

Замък. Мрак. Зложелатели. Мраз.

Смърт. Вещица. Вампир. Сатана.

Това са първите неща, на които се натъкнах вчера – 31 октомври 2013 г., в замъка в Любляна, който се извисява с целите си величавост и защитнически дух над малкия, китен град. Гледката беше необичайна – все пак не всеки ден се срещаш със Смъртта, носеща своя сърп, нали така? Предвид празника обаче, беше обичайна гледка. Празникът Хелоуин, оплюван остро от традиционалистите и настроените негативно към американските култура и традиции, всъщност е прекрасен повод да се събереш с приятели, да си правите гадни шеги, за които никой няма право да се сърди, и да се клепате с какви ли не бои, мазила, гримове, а за по-малките – и да получат нещо сладко за хапване. Освен това е удобно оправдание да изглеждаш странно, страшно и грозно (жалко, ако изглеждаш така, без да се маскираш). Налагащият се все по-трайно във всички култури празник – били те католически или не – се характеризира с весело настроение, много смях, прибиране по изгрев (а ако си вампир и по-рано) и безброй незабравими мигове. Но! когато човек отива в клуб, бар или въобще в заведение, в което има диджей, тоест музиката се селектира специално за този повод, той очаква тя да носи нужните настроение и дух на празника – все пак не върви на Задушница, когато почитаме покойниците, да надуем силно непонасяща никому музика. Пък и може би въобще да има музика. И обратно – когато отиваме на забава в замък, построен преди почти хиляда години, а поводът е Хелоуин, очакваме музиката да бъде отговаряща на празника. Защото музиката е половината от купона. Музиката е движещата сила, а диджеят – диригентът, който ръководи накъде ще потече течението на нотите и къде то ще отведе слушателите. Но когато диригентът е хванал палката от обратната страна и вместо да гледа към оркестъра, той е с гръб към него – резултатът е повече от плачевен.

Веселата ни дружинка се изстреля от едното жилище към другото, където беше останалата част от хората, които щяха да се присъединят към Бременските музиканти, тоест към нас. Приготовленията не оправдаха очакванията за вечерта. Всеки беше положил усилие, старание, беше инвестирал и пари, за да се забавлява, за да си прекара хубаво, а и най-забавното – за да изглежда „хелоуински“.

Когато пристигнахме пред замъка с такси, което очевидно ни послъга, видяхме какви ли не костюми, какви ли не засмени и весели хора. Влязохме, след като предварително бяхме купили билети, занесохме си нещата на гардероб, за който също платихме, след което започнахме да се заоглеждаме любопитно. Отвътре замъкът беше интересен – две зали, на няколко нива всяко, живи дървета и растителност, но никаква подготовка за празника. Нямаше светещи тикви, нямаше плашещи звуци, декорации. За организаторите, очевидно, беше поредната удобна възможност да изкарат пари, без да дадат нищо. След цялата церемония по „настаняването“ в клуба, изведнъж се спряхме, спогледахме се и разбрахме, че нещо не е както трябва. От радостното ни и приповдигнатото ни настроние не беше останало нищо. Само блед спомен, че сме го имали.

Музиката, която беше основният виновник за рухването на мнозина от нас, беше електронна, монотонна, скучна, некупонджийска. Наистина ли и двамата „музиканти“ зад пултовете (във всяка зала по един) са си мислили, че с хаус музика ще раздвижат хората? Всъщност май не е удачно да слагам въпросителен знак, въпросът е реторичен. Загледах се в хората – повечето стояха някак статично, вдървено, почти вледенено. Не се забавляваха. Музикалният аранжимент, ако мога да използвам това софистицирано определение на помията, на която подложихме ушите си, играеше ролята си в празника много убедително – отблъскваше и отвращаваше всинца ни. За съжаление нямаше на кого да дам бонбони, за да спре с терзанията. Разочаровани, вкиснали и намръщени, заслизахме полека-лека по стръмната пътечка. Погледах часовника – бяхме стояли вътре 35 минути.

С това приключи за нас празникът. Всички страдахме заради двама души – „виртуозите“, които провалиха вечерта на поне седмина души, а сигурен съм и на още мнозина там горе, в замъка. Благодарение на незнанието, липсата на опит, неразбирането на двамата диджеи, ние се прибрахме разочаровани и с горчив привкус в устата. Защото музиката е тази, която докосва всекиго, която прави живота ни по-пъстър, цветен и емоционален. Която прави сивото ежедневие богато на багри и чувства. За съжаление, тя е и един мощен канал за правене на пари – както на глобално, така и на локално ниво. А често, когато пари стоят зад дадено нещо, качеството остава на заден план.

„Без музика, животът щеше да е грешка“ са думи на Ф. Ницше. Предвид вчерашното ни преживяване, бих казал, че господин Ницше е в грешка – понякога е по-добре животът да е „без музика“.


1Музиката докосва всекиго, без нея животът би бил безсмислен – отговор на седмокласник в САЩ на въпроса „Защо музиката е важна?“


БЛАЖЕНИ СЕ ВЕРУЮЩИТЕ

Или защо

алкохолът е упойка, която помага да се изтърпи операцията, наречена живот1

На 6-ти септември 2013 г., петък, присъствах на едно мероприятие – рожден ден на едно момиче. Поводът е повече хубав сам по себе си, т.е. не би трябвало човек да обръща внимание на детайлите, съпровождащи веселото и радостно събитие. Е, не би, не би, но взеха, че детайлите се набиха на очи повече от нормалното.

Джамборетo се състоя в клуб Еклипс, намиращ се на гърба на завършената през 1940 г. Съдебна палата. На влизане бяхме посрещнати от трима квадратни господа, единият от които (вероятно и единственият, който можеше) проговори: „Петичка за мъже, за момичетата – фри“. При звучното „ура“ от страна на дамите в компанията квадратът изпружи своя горен десен крайник в полунервно очакване на хартийката, покрита с лика на Иван Милев. Разбира се, платих, като поп. Касов бон – йок.

Часът наближаваше 23, скитници се тътреха към своите обители, котки мъркаха, скътани в ъглите на рушащите се огради на къщите в центъра, кучета душеха чужда пикня, а аз вървях към своята Голгота. Знаех го, но бях сляп.

След предаването на споменатата сума, влязохме. Посрещнаха ни две знойни хубавици, чието пълнолетие може да бъде поставено под съмнение – неудобно за собствениците, но безкрайно плакнещо окото на посетителите. Казаха ни неща, които ние не разбрахме, тъй като музиката надвишаваше децибелите, които Стоичков достига, когато е ядосан. Всички се усмихнахме. Бях приятно изненадан от липсата на цигарен дим, предполагах, че ще се пуши. Вдигнах съмнителното си дясно око, лявото почиваше. Оставих си вратичка, така да се каже. Интериорът на клуба не предполагаше случилата се малко по-късно вакханалия – семпъл, модернистичен, актуален на тенденциите в света на вътрешния дизайн (доколкото съм запознат с тях).

В началото музиката беше електронна – хаус и прогресив. Търпима, даже на моменти приятна. Времето напредваше, а клубът започваше да се пълни. Естествено, всички сепарета бяха запазени – как иначе ще отиде човек на фолкотека, ако не изпъкне пред аверите си? Мастити младежи, подобаващо издокарани с купените по-рано през деня от търговския център дрехи, държейки няколко пъти по-умните от притежателите си телефони, любопитно се озъртаха и тропкаха с крака така, сякаш имат среща с някоя важна особа. Няколко от тях разкопчаха горните 2-3 копчета на ризите си. Лъсна оченеприятна смесица от косми и изкуствени мускули.

Постепенно, някак колкото очаквано, толкова и неочаквано, музиката премина в странна смесица между хаус и чалга – отроче на индустрията, за което нямах сведения. Нещо средно между Пол ван Дайк и „дънките ш‘ти цепна“, така да се каже. Преглътнах екстремните нюанси, подготвяйки се за експлозията. Тик-так. Фитилът гореше, а тя наближаваше.

Часът вече наближаваше 1 след полунощ, страстите – логично – се нажежаваха, гърбовете се запотяваха, а танците – разкрепостяваха. Музиката премина от гореспомената амалгама в чиста, натурална и ежедневна чалга. Усмихнах се доволно, защото циркът тепърва започваше.

Като подгряващи основната звезда се явиха шестима псевдовъзмажаващи, които танцуваха неритмично. Всеки се оглеждаше неловко, запълвайки неудобството с тъп поглед, вперен в обновяващия се и празен фейсбук. Бе тъй очевидно, че не се забавляват (каквато, като че ли, е целта на излизането с приятели в петък на дискотека), както е очевиден ъгълът, който сключва в сенчестата си част кулата в Пиза. Междувременно бдителното ми дясно око (онуй, отвореното), подпомогнато от обонянието ми, забеляза промяна във въздушните слоеве в клуба – хората вече свободно, отворено и съвсем необезпокоявано пушеха. Сефте.

Малко по-късно на подиума се появи звездата на вечерта – Дебел мъж. Този триъгълник, съставен от две-три митохондрии, стоеше, както подобава на същество от неговия ранг, в центъра на фолкарницата. Момиче, тежащо колкото портфейла му, танцуваше около него. Пред него, да бъда точен, тъй като щеше да се измори, ако танцуваше около него. Дебел мъж щракна във въздуха с пръсти, като фокусник. И на хоризонта се затърча сервитьорка, очевидно доволна от жеста. Митохондриите се изправиха, а портфейлът, широко отворен на показ пред приятелите и тежащ колкото един продукт на мейнстрийм фолк културата, идващ от западен софийски квартал, щедро заигра в ръцете на притежателя си. От своя страна, подавачката на заведението донесе два пакета салфетки, за които, стори ми се, бяха дадени жълтите стотинки на Щастливеца, един брой.

Експлозия.

В другия край на заведението 250 kg, разпределени равномерно между два обекта (трудно ще си изкълча езика, за да ги нарека субекти), се прегръщаха в потнолюбовна схватка. Лявото око, макар и лениво, работеше – зад бара сервитьорки се опитваха да умножат 4х3. Неуспешно.

В 1.08 захвърчаха първите салфетките. Разбира се, Дебел мъж поде тренда, станал общоклубен секунди по-късно. Комбинацията от разлети напитки, паднали салфетки и човешки субстанции заприлича на прасешка кочинка в Делиормана от края на 80те. Реминисценции за дома, предполагам.

Девойки с умишлено уголемени гърди, както и техните приятелки – тези със скромни възможности и без ъпгрейднат бюст, клатеха телеса и упорито потяха подмишки в опит да впечатлят Дебел мъж, неговите приятели, а и всички незадоволени имагота. Докато наблюдавах тази картина, приличаща на пано на Брьогел от антверпенския му период, доволно потривах ръце и се усмихвах. Бих пляскал, но беше твърде шумно. Диджеят беше подготвил и миксирал музиката предварително. Факт, който освободи целия континуум от време и пространство и спомогна за неговата социална функция – говоренето по микрофона.

Най-интелигентно изглеждащият мъж (единственият с очила) не поднесе излишни изненади – беше поздравен от музикалния аранжор на представлението неколкократно. Очевидно е редовен клиент на етнотеката. В същото време шестимата неритмични вече трайно се настаниха някъде между душевната нирвана и Пирогов.

Същевременно Дебел мосю се наслаждаваше на покупките си – салфетките и едно тяло, умело прикрило интима си с някаква бяла полупрепаска. Часът вече наближаваше 1.30, когато очите започнаха да болят – и метафорично, и физически. Всъщност предимно метафорично, въпреки че, цинично или не, дори иракчаните при бомбардировки не са виждали толкова много дим на едно място. Снимките, направени с клетъчни телефони, надвижаваха многократно усмивките.

Някъде в този разгул момиче говореше на ухото ми, т.е. крещеше в него. Чувах само глухия кънтеж, произведен от нажежаващите се колони, вероятно закупени от Техно***, отдел „Дребна черна техника“. Цинично или не, иракчаните не са изпитвали този звуков ефект дори при граната, паднала непосредствено до тях.

Оставка? Свобода? Демокрация?

Дебел галантон замени цигарата с пура. Подадоха му таблет. Изгледа го тъпо, блъсна го дваж-триж с дебелия си, добре подсушен предварително от салфетките палец. Ефектът беше нулев и той помести няколко кила от фронталната си маса в несвойствена конвулсия. Всички му се радваха и възхищаваха.

Посетителите пееха текстовете като, цинично или не, опиянени от зарин сирийци – сигурно свидетелство за начетеност и целенасочен интерес в тематиката на въпросната култура. Опитах да изчисля коефициента на интелигентност на присъстващите. Но не успях, той е като числото пи – безкраен и неизчислим.

Два-три спонсора доволно наблюдаваха краткосрочната си инвестиция как се опитва да ги впечатли с еднакви движения; сръчно прикрити зад честата им смяна със сходни такива, разкриващи тактически заголените предварително части от опаковката.

Но ако вие не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите съгрешения. (Мт. 7:15)

Воден от тази библейска мъдрост, синтезирана далеч по-вулгарно в главата ми в онази нощ, напуснах нощния кошер на физическия разврат, моралната поквара и плебейското чапкънство. Главата ми туптеше, ушите – кънтяха. Помня, че си представих, че на другия тротоар няма сграда, а море, бездна, в които да се гмурна, но да забравя да изплувам. Не можех да проумея, както и все още не се справям с тази тежка философска проблема, как е възможно човекът да слезе в социално-хранителната верига по-долу от своя предшественик – маймуната.


1 Джордж Бърнард Шоу