Tag Archives: Пътепис

ЧУ ЛИ? ЩЯЛО ДА ВАЛИ!

Ако не тече, поне капе1

Тин-тин (или както там трябва да изглежда графическият вариант на телефонно позвъняване при получаване на съобщение). Тин-тин в 20.30, че заминаването за карнавала във Венеция няма да бъде в 8.30 сутринта, а в 5.45. А ако нямах заряд в батерията? Или не бях чул онова магическо тин-тин?

Бял кахър, важното беше, че ни предстоеше 3-часово пътуване до Венеция, град, за който дори в горите тилилейски са чували. Сутринта, в която тя бе недоволна и мрънкаща, а той ядосан и мъмрещ, започна с кратък спор, превърнал се в краткотраен скандал, чаша прясно изцеден сок и закуска на крак. Притеснени, пристигнахме към 5.50. „Дано не сме закъснели, дано не сме ги изпуснали“. Трите рейса, поместващи 150 души, потеглиха в 6.30. Язък за чашата сок; можеше да са две.

Пътуването беше кратко и почти неусетно, тъй като всички спяха, слушаха музика или гледаха филми. Аз спах. Стигнахме за 15-20 минути, вместо за 3 часа.

Достатъчно умни се оказахме, проверявайки времето in advance. Щяло да вали? „Кого плашиш ти бе, ха-ха?!?“ Тя с пола и ризка, той с пролетното якенце. Той със зимните обувки, нали се сещате, за всеки случай. Тя – с новопридобитите пролетно-летни обувки (обувчици?), нали се сещате, да ги разтъпче.

Щяло да вали?!?

Почти през цялото време по пътя натам ту запръскваше, ту спираше, ту започваше, ту преставаше, ту потоп, ту покой. Не се уплашихме, казаха ни, че в 16.00 ще е „връщането“, а според прогнозата дъждът щеше да започне своя апокалиптичен поход около 17.00. До тогава – краткотрайни превалявания, както ги наричат синоптиците.

Пристигнахме в 10.58, лодката се предполагаше, че ни чака, т.е. към 11.20 трябваше да положим нозе на първия от 118-те свързани острова, оформящи световноизвестния il grande canale гьол. Чакахме около час и половина, докато накрая дори на гларусите им стана студено, мокро и мъчно и си тръгнаха, преди да се качим на 40-50-годишното корито, кръстено с оригиналното „Марина“, което, със своите дървени сълзи, разказваше за безславното си минало на роб-черноработник, трамбовал едно и също трасе в продължение на последния половин век.

В края на краищата пристигнахме. В 13.00 часа бяхме там, като все пак „спечелихме“ един час от тръгването; „пребихме“ го, подобно на дузпа във футбола, за 17.00.

Карнавал сам по себе си не съществува. „Карнавалът“ е събирането на невъобразим и математически невъзможен брой лица (разбирай туристи), носещи маски, всяка от които със своя собствена история, ходещи напред-назад като безглáви мухи и щракащи всяко второ прозорче на поредната полусрутена къщурка. Тазгодишният фестивал обаче бе различен! Не беше маскарад, а… чадърад! Имаше повече чадъри на глава от населението, отколкото глави на чадъри от произдовството.

Пообиколихме, поснимахме се, порадвахме се. Дойде време да се връщаме. Отидохме в 16.55 на „пристанището“, не искахме да изпуснем гемията, нъл‘ тъй? Този път нямаше засечки, лодката пристигна навреме – в 17.15. Тези extra 15 минути бяха достатъчни, за да ударят самочувствието и най-големите амфибии. Град с размерите на грахово зърно започна безмилостно да шиба 3-евровите чадъри. Поне на хората, които имаха такива. Той и тя  нямаха. Той и тя издържаха. Чадърите – не.

Щяло да вали?!?

Уморени, изтерзани, леко ядосани, невероятно усмихнати, засмени и развеселени, ние се качихме в малкия брат на оная гемия – 30-годишния, още по-оригинално кръстен „Марко Поло“, който със своите няколкосантиметрови пролуки тук и там само породи злостен смях у нас, отколкото уплаха. На краставичар краставици – не! В края на пътуването с малкия брат изцедихме прането, облякохме го (което беше грешка, защото веднъж свалиш ли мокра дреха, никога повече не бива да я обличаш, преди да е изсъхнала) и доволни слязохме от г-н Поло – та нали ни чакаше само три минути ходене до нашия автобус – ах, до топлия, безветрен и приятно сух автобус!

Тридесет минути безмилостна, жестока, брутална, блъскаща, сурова, недодялана, дръзка, насилническа и варварска буря, каквато и по филмите не създават, защото зрителите ще сезират съответните органи! Тридесет минути, в които Содом и Гомор изглеждаха като Акапулко през лятото в сравнение с това, което се изсипа върху ни. Божият гняв, яростта на Природата ли беше това, не знам. Но ни съсипа. Тридесет минути, които мнозина от нас биха заменили с което и да е мъчение, причинявано от Светата инквизиция през Средновековието. Неописуемо, невъобразимо, неописано, неизречено.

Това бяха за нас тези тридесет минути, в които чакахме автобуса, докато накрая, оказа се, че, видиш ли, сме объркали паркинга. Мал шанс, брат ми.

В тези 30 минути, някак впрочем, тя го загуби, а той нея също. И двамата се притесняваха, и двамата с любовна грижовност тръпнеха да видят другия. За щастие (все пак това е весела и щастлива история), намериха се!

Следващите 3 часа, в които шофьорът позволи използването на тоалетната в автобуса, която никога не е била използвана, както и полуголите хора, не заслужават вниманието на драгия читател!

А някой каза, че щяло да вали. Врели-некипели.


[1] Българска поговорка


АРОМАТ. БАРУТ. ДЪГА.

Или защо дрънченето на гилзи все още отеква в Сараево

Преди няколко дена се върнах от Босна и Херцеговина. Преди няколко дена се върнах 20 години назад във времето.

Срутените къщи, объркващата табелка, посрещаща те в Република Сръбска (при северната граница с Хърватия) вместо в Босна и Херцеговина, ленивите митничари и капещият покрив на граничния пункт са само част от въображаемата визитна картичка, която „разпечатах“ в главата си при преминаването на междата. В интерес на истината очакванията ми, поне по отношение на инфраструктура, административно обслужване и природен ландшафт, се оправдаха. Това, което не се оправда обаче, беше столицата, за която бях слушал какви ли не приказки, легенди, сказки. Дълго разсъждавах защо хората толкова много харесват Сараево, какво ги привлича в полусрутения, надупчен от бомби град.

При влизането в града гидът ни, 29-годишен младеж с чувство за хумор и гелосана коса, разказа, че улицата, по която се движим, е наречена „Алея на снайпериста“, тъй като е била притегателен център за всички килъри, търсещи тиха саморазправа. С детски ентусиазъм и академичен, почти енциклопедичен устрем се втурнах да обследвам града. Оказа се, че няма кой знае колко за обследване. В центъра се намира „стъргалото“, което представлява няколко пешеходни улици, които по нищо не показват да са променили облика си в последните стотина години. Стари, схлупени сгради, ръждясали будки, олющени фасади. Разбира се, имаше и по-нови, модерни и чисти, но като цяло реминисценцията за Близкия Изток е повече от очебийна. Ароматът на кафе, приготвено в джезве и сервирано с бучка захар отстрани, отдавна бе отстъпил мястото си на смърдящите просяци, миризливите и немити улици, евтините китайски стоки. Изрично бяхме предупредени да пазим вещите си, тъй като дебнат много джебчии. Бяха навсякъде – цигани, джебчии, интриганти, тарикати, градски маргинали, хитри велзевули, слухтяха и се оглеждаха за нови жертви.

Заведоха ни и до разковничето, еманацията и простичкото обяснение защо държавите, били под османско владичество, а след това и под комунистическа диктатура са няколко обиколки назад в развитието си – мястото, на което Изтокът се целува със Запада. Звучи по-романтично отколкото е. Всъщност това е една улица, по протежението на която се вижда докъде се е разпростряло влиянието на Австро-Унгария („взели“ Босна и Херцеговина през 1878 г., съгласно Берлинския договор). Буквално до средата на улицата са солидните, масивни имперски сгради, а натам – ниските, вече споменати паланки, останали от Османската империя. Алюзията, разбира се, е повече от тъжна. Много сегашни историци се обединяват около идеята, че е било грешка излизането на държавата от Австро-Унгария, случило се малко преди Първата световна война. Защо ли, бих попитал реторично.

Отиването към хотела се осъществи посредством трамвай-набор на Лили Иванова, Йода и още няколко реликта от плейстоцена. Въпреки това, билетът струва 1,80 конвертабилни (конвертируеми) марки, равняващи се на 0,90 евро цента. В металния кон, вярно служещ на човешкия вид, една от обичайните гледки са хората без ръце, крака, очи, уши… Звучи по-трагично отколкото е. Говорих с няколко души, които, макар и негласно, се обединиха около идеята, че „войната е минала, ние сме я надмогнали“. Очевидна, лицемерна лъжа. Във въздуха вибрира тежестта на войната, а мирисът на барут межделее между хората, сградите, спомените. Дупките по стените ясно напомнят какво се е случило преди 20 години. За разлика от Грузия, където войната беше преди само 5 години, босненците, подобно на албанците (визирам бункерите, пръснати из цялата страна), старателно пазят белезите на случилото се, въпреки че го отричат. Грузинците, от своя страна, смело ремонтират и забравят. На тях не са им нужни ревливи истории и сърцераздирателни спомени. Може би това е начинът босненците да се справят с миналото си – чрез физическото запазване на спомените и психологическото и душевно изтриване и отричане на случилото се.

На следващия ден отидохме до Мостар – град, известен на равни нога със Сараево. Град, който представлява един мост, две улици и много gift shops1. Нещо като Боженци и Арбанаси, разполовени от река. Мостът, чиято история звучи по-приказно отколкото е, представлява главната туристическа точка в града. Срещу известна сума (която може да варира между 10 и 100 евро) ще видите някой хлапак да скача от 20-метровия пътепроводник. Атракция, занимаваща предимно жълтата раса и тяхното неразбиране на света. Ние, тъй като сме ербап и доказани разбирачи, подминахме. Вялите ръкопляскания и бързо стихналите възгласи ни накараха да се усмихнем победоносно.

И двете вечери отидохме на локално джамбуре. Наличието на гъстата димна завеса – цигарите са между 1 и 2 евро, забрана за тютюнопушене в заведенията – няма – ни накара да преглътнем плахо и да влезем. Добрата новина бе, че турбофолк (т.е. чалга) нямаше и двете вечери, въпреки че посетихме две различни заведения. Като цяло – нищо интересно.

Третият ден отидохме до тайния тунел под летището на Сараево. Кратката история гласи, че ООН са демилитаризирали източната част на града, която е най-ниска и проходима, а и където е летището, с цел изпращане и получаване на помощи. Разбира се, както можете да прочетете в предходната ми статия за ООН, типично за Организацията, помощите са били оскъдни, недостатъчни и направо подигравателни. Поредният военен конфликт, който ООН е допуснало. И не е предотвратило. Точно там е прокопан и осемстотинметровият тунел, благодарение на който Милошевич не е успял да превземе Сараево. Той е бил основният канал, почти единственият, през който са минавали дневно над 3000 души и стотици килограми провизии. Сега, логично, е превърнат в туристическа атракция. Там си говорих с местния ни екскурзовод, жена, която, като чу, че ѝ говоря на сръбски, радостно заяви: „я, ти знаеш босненски“ – още един факт, показващ комплексираната им природа. Тя разказа няколко истории, които заслужават внимание – едната е за генерал от ООН, който е изнасилвал наред, но със стил – винаги е „пристигал“ с роза в ръка. Другата – за нейната сестра, 4-годишно недоумяващо момиченце, което е питало „защо не може да си играем навън“.

За финал си заслужава да кажа, че слънце над Босна и Сараево все пак грее – средната заплата в столицата е около 700 евро, в държавата – приблизително 500, евроинтеграцията, макар и все още имагинерна и недостижима, се заражда като идея, инфраструктурно градът и държавата се възстановяват и подобряват. Дъгата, получена от дъжда на миналото и слънцето на бъдещето, „лежи“ върху Сараево и мудно, подобно на митничарите, „дремва“, надупчена от хилядите дрънчащи гилзи. Войната е в миналото, мирът – в настоящето и бъдещето.

Хаосът в разказа-пътепис е продиктуван предимно от неравноделността на преживяното и видяното. Все още не мога ясно да структурирам и подредя в главата си това, което видях, усетих, чух, помирисах и почувствах. Искам и ще се върна в Босна, но след поне 10-15 години. Искам, от камбанарията на разкрачения времеви пергел, да погледна отново тази държава, град, култура, народ. Може би тогава дупките ще са замазани и заличени.


1Магазини за подаръци и сувенири