Tag Archives: преживяване

ЧУ ЛИ? ЩЯЛО ДА ВАЛИ!

Ако не тече, поне капе1

Тин-тин (или както там трябва да изглежда графическият вариант на телефонно позвъняване при получаване на съобщение). Тин-тин в 20.30, че заминаването за карнавала във Венеция няма да бъде в 8.30 сутринта, а в 5.45. А ако нямах заряд в батерията? Или не бях чул онова магическо тин-тин?

Бял кахър, важното беше, че ни предстоеше 3-часово пътуване до Венеция, град, за който дори в горите тилилейски са чували. Сутринта, в която тя бе недоволна и мрънкаща, а той ядосан и мъмрещ, започна с кратък спор, превърнал се в краткотраен скандал, чаша прясно изцеден сок и закуска на крак. Притеснени, пристигнахме към 5.50. „Дано не сме закъснели, дано не сме ги изпуснали“. Трите рейса, поместващи 150 души, потеглиха в 6.30. Язък за чашата сок; можеше да са две.

Пътуването беше кратко и почти неусетно, тъй като всички спяха, слушаха музика или гледаха филми. Аз спах. Стигнахме за 15-20 минути, вместо за 3 часа.

Достатъчно умни се оказахме, проверявайки времето in advance. Щяло да вали? „Кого плашиш ти бе, ха-ха?!?“ Тя с пола и ризка, той с пролетното якенце. Той със зимните обувки, нали се сещате, за всеки случай. Тя – с новопридобитите пролетно-летни обувки (обувчици?), нали се сещате, да ги разтъпче.

Щяло да вали?!?

Почти през цялото време по пътя натам ту запръскваше, ту спираше, ту започваше, ту преставаше, ту потоп, ту покой. Не се уплашихме, казаха ни, че в 16.00 ще е „връщането“, а според прогнозата дъждът щеше да започне своя апокалиптичен поход около 17.00. До тогава – краткотрайни превалявания, както ги наричат синоптиците.

Пристигнахме в 10.58, лодката се предполагаше, че ни чака, т.е. към 11.20 трябваше да положим нозе на първия от 118-те свързани острова, оформящи световноизвестния il grande canale гьол. Чакахме около час и половина, докато накрая дори на гларусите им стана студено, мокро и мъчно и си тръгнаха, преди да се качим на 40-50-годишното корито, кръстено с оригиналното „Марина“, което, със своите дървени сълзи, разказваше за безславното си минало на роб-черноработник, трамбовал едно и също трасе в продължение на последния половин век.

В края на краищата пристигнахме. В 13.00 часа бяхме там, като все пак „спечелихме“ един час от тръгването; „пребихме“ го, подобно на дузпа във футбола, за 17.00.

Карнавал сам по себе си не съществува. „Карнавалът“ е събирането на невъобразим и математически невъзможен брой лица (разбирай туристи), носещи маски, всяка от които със своя собствена история, ходещи напред-назад като безглáви мухи и щракащи всяко второ прозорче на поредната полусрутена къщурка. Тазгодишният фестивал обаче бе различен! Не беше маскарад, а… чадърад! Имаше повече чадъри на глава от населението, отколкото глави на чадъри от произдовството.

Пообиколихме, поснимахме се, порадвахме се. Дойде време да се връщаме. Отидохме в 16.55 на „пристанището“, не искахме да изпуснем гемията, нъл‘ тъй? Този път нямаше засечки, лодката пристигна навреме – в 17.15. Тези extra 15 минути бяха достатъчни, за да ударят самочувствието и най-големите амфибии. Град с размерите на грахово зърно започна безмилостно да шиба 3-евровите чадъри. Поне на хората, които имаха такива. Той и тя  нямаха. Той и тя издържаха. Чадърите – не.

Щяло да вали?!?

Уморени, изтерзани, леко ядосани, невероятно усмихнати, засмени и развеселени, ние се качихме в малкия брат на оная гемия – 30-годишния, още по-оригинално кръстен „Марко Поло“, който със своите няколкосантиметрови пролуки тук и там само породи злостен смях у нас, отколкото уплаха. На краставичар краставици – не! В края на пътуването с малкия брат изцедихме прането, облякохме го (което беше грешка, защото веднъж свалиш ли мокра дреха, никога повече не бива да я обличаш, преди да е изсъхнала) и доволни слязохме от г-н Поло – та нали ни чакаше само три минути ходене до нашия автобус – ах, до топлия, безветрен и приятно сух автобус!

Тридесет минути безмилостна, жестока, брутална, блъскаща, сурова, недодялана, дръзка, насилническа и варварска буря, каквато и по филмите не създават, защото зрителите ще сезират съответните органи! Тридесет минути, в които Содом и Гомор изглеждаха като Акапулко през лятото в сравнение с това, което се изсипа върху ни. Божият гняв, яростта на Природата ли беше това, не знам. Но ни съсипа. Тридесет минути, които мнозина от нас биха заменили с което и да е мъчение, причинявано от Светата инквизиция през Средновековието. Неописуемо, невъобразимо, неописано, неизречено.

Това бяха за нас тези тридесет минути, в които чакахме автобуса, докато накрая, оказа се, че, видиш ли, сме объркали паркинга. Мал шанс, брат ми.

В тези 30 минути, някак впрочем, тя го загуби, а той нея също. И двамата се притесняваха, и двамата с любовна грижовност тръпнеха да видят другия. За щастие (все пак това е весела и щастлива история), намериха се!

Следващите 3 часа, в които шофьорът позволи използването на тоалетната в автобуса, която никога не е била използвана, както и полуголите хора, не заслужават вниманието на драгия читател!

А някой каза, че щяло да вали. Врели-некипели.


[1] Българска поговорка


КУПОНОТРОШАЧ

Music is what moves everyone, and without it, life would be pointless1

Замък. Мрак. Зложелатели. Мраз.

Смърт. Вещица. Вампир. Сатана.

Това са първите неща, на които се натъкнах вчера – 31 октомври 2013 г., в замъка в Любляна, който се извисява с целите си величавост и защитнически дух над малкия, китен град. Гледката беше необичайна – все пак не всеки ден се срещаш със Смъртта, носеща своя сърп, нали така? Предвид празника обаче, беше обичайна гледка. Празникът Хелоуин, оплюван остро от традиционалистите и настроените негативно към американските култура и традиции, всъщност е прекрасен повод да се събереш с приятели, да си правите гадни шеги, за които никой няма право да се сърди, и да се клепате с какви ли не бои, мазила, гримове, а за по-малките – и да получат нещо сладко за хапване. Освен това е удобно оправдание да изглеждаш странно, страшно и грозно (жалко, ако изглеждаш така, без да се маскираш). Налагащият се все по-трайно във всички култури празник – били те католически или не – се характеризира с весело настроение, много смях, прибиране по изгрев (а ако си вампир и по-рано) и безброй незабравими мигове. Но! когато човек отива в клуб, бар или въобще в заведение, в което има диджей, тоест музиката се селектира специално за този повод, той очаква тя да носи нужните настроение и дух на празника – все пак не върви на Задушница, когато почитаме покойниците, да надуем силно непонасяща никому музика. Пък и може би въобще да има музика. И обратно – когато отиваме на забава в замък, построен преди почти хиляда години, а поводът е Хелоуин, очакваме музиката да бъде отговаряща на празника. Защото музиката е половината от купона. Музиката е движещата сила, а диджеят – диригентът, който ръководи накъде ще потече течението на нотите и къде то ще отведе слушателите. Но когато диригентът е хванал палката от обратната страна и вместо да гледа към оркестъра, той е с гръб към него – резултатът е повече от плачевен.

Веселата ни дружинка се изстреля от едното жилище към другото, където беше останалата част от хората, които щяха да се присъединят към Бременските музиканти, тоест към нас. Приготовленията не оправдаха очакванията за вечерта. Всеки беше положил усилие, старание, беше инвестирал и пари, за да се забавлява, за да си прекара хубаво, а и най-забавното – за да изглежда „хелоуински“.

Когато пристигнахме пред замъка с такси, което очевидно ни послъга, видяхме какви ли не костюми, какви ли не засмени и весели хора. Влязохме, след като предварително бяхме купили билети, занесохме си нещата на гардероб, за който също платихме, след което започнахме да се заоглеждаме любопитно. Отвътре замъкът беше интересен – две зали, на няколко нива всяко, живи дървета и растителност, но никаква подготовка за празника. Нямаше светещи тикви, нямаше плашещи звуци, декорации. За организаторите, очевидно, беше поредната удобна възможност да изкарат пари, без да дадат нищо. След цялата церемония по „настаняването“ в клуба, изведнъж се спряхме, спогледахме се и разбрахме, че нещо не е както трябва. От радостното ни и приповдигнатото ни настроние не беше останало нищо. Само блед спомен, че сме го имали.

Музиката, която беше основният виновник за рухването на мнозина от нас, беше електронна, монотонна, скучна, некупонджийска. Наистина ли и двамата „музиканти“ зад пултовете (във всяка зала по един) са си мислили, че с хаус музика ще раздвижат хората? Всъщност май не е удачно да слагам въпросителен знак, въпросът е реторичен. Загледах се в хората – повечето стояха някак статично, вдървено, почти вледенено. Не се забавляваха. Музикалният аранжимент, ако мога да използвам това софистицирано определение на помията, на която подложихме ушите си, играеше ролята си в празника много убедително – отблъскваше и отвращаваше всинца ни. За съжаление нямаше на кого да дам бонбони, за да спре с терзанията. Разочаровани, вкиснали и намръщени, заслизахме полека-лека по стръмната пътечка. Погледах часовника – бяхме стояли вътре 35 минути.

С това приключи за нас празникът. Всички страдахме заради двама души – „виртуозите“, които провалиха вечерта на поне седмина души, а сигурен съм и на още мнозина там горе, в замъка. Благодарение на незнанието, липсата на опит, неразбирането на двамата диджеи, ние се прибрахме разочаровани и с горчив привкус в устата. Защото музиката е тази, която докосва всекиго, която прави живота ни по-пъстър, цветен и емоционален. Която прави сивото ежедневие богато на багри и чувства. За съжаление, тя е и един мощен канал за правене на пари – както на глобално, така и на локално ниво. А често, когато пари стоят зад дадено нещо, качеството остава на заден план.

„Без музика, животът щеше да е грешка“ са думи на Ф. Ницше. Предвид вчерашното ни преживяване, бих казал, че господин Ницше е в грешка – понякога е по-добре животът да е „без музика“.


1Музиката докосва всекиго, без нея животът би бил безсмислен – отговор на седмокласник в САЩ на въпроса „Защо музиката е важна?“