Tag Archives: политика

ПЪЗЕЛЪТ РОЯВА

Или за дебнещия звяр

photo 1.

 

Сирийски Кюрдистан, Западен Кюрдистан или казано с една дума – Роява („запад“ на кюрдски), е от 2012 де факто автономен кюрдски регион на север и североизток в Сирия.

В тази област тази година се формира – преди всичко поради спецификата на историческия контекст – може би най-напредничавият ляв строй в Близкия изток. Като е редно да подчертая, че не говорим за „социалистически доктрини“, а за един концепт, който е авангарден и напреднал във всичките си аспекти – концепт, инкорпорирал в себе си изконните леви идеи – такива, каквито би трябвало да бъдат; свободни от машинациите и прекомерните „адаптации спрямо историческите обстоятелства“. Говорим за структура, която в основите си е изградена на пряката демокрация, работническа саморегулация, абсолютно полово равноправие и други изконни човешки права.

Разбира се, никога не може едно нещо да е идеално, в този ред на мисли и „Революцията Роява“ не е, но при всички случаи става дума за един изключително важен, истински демократичен проект, от който една трета е погълната от ислямо-фашистката терористична фракция ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта).

Актуалната борба за града Кобане (намиращ се в северната и централна част на Сирия, близо до границата с Турция) сама по себе си добива едно много по-сериозно измерение, символика, която надхвърля рамките на геостратегията.

Най-напред – малко терминология. Военният контрол над тази област се упражнява от кюрдските Народни отбранителни отряди (Yekîneyên Parastina Gel, YPG), които водят началото си от началото на войната в Сирия (2011 г.) и от партията Демократичен съюз (Partiya Yekîtiya Demokrat, PYD). PYD е лява, секуларна кюрдска партия пряко свързана с Кюрдистанската работническа партия (Partiya Karkerên Kurdistan, PKK) – някога марксистка революционерска и партизанска, бореща се за независимостта на Кюрдистан (от Турция), днес развиваща и други политически и тактически идеи.

Важно е да спомена, че в Сирийски Кюрдистан, Роява, днес има две ключови и основни кюрдски фракции. Първата е вече споменатата, про-PKK лява PYD. Другата е Кюрдски национален съвет (Encûmena Niştimanî ya Kurdî li Sûriyê, KNC).

Двете най-мощни фракции, предимно поради нуждата, си сътрудничат в Роява, но иделогически са изключително различни. А именно, KNC е спонсорирана от „десния“ Масуд Барзани, президент на Иракски Кюрдистан, и подкрепяна от турския президент Ердоган, с когото са в добри, приятелски отношения.

В някое друго време, а и измерение, двете кюрдски политически сили, лявата PYD и дясната KNC, трудно биха се съгласували и сътрудничили, но въпреки това сега работят заедно в името на общия кюрдски интерес.

Но с условността на една важна разлика. Лявата PYD контролира YPG и не допуска нито една друга политическа партия да изгради свои военен отряд или единица. Ситуацията е такава, че YPG са достатъчни за отбраната на Роява, но няма съмнение, че с това запазват и своята политическа доминация.

На териоторията на Роява, т.е. кюрдската околия в Сирия, съществуваше мир до появата на ИДИЛ. Свободната армия на Сирия (Free Syrian Army, FSA) не ги нападаше, а войските се изтеглиха от кюрдските земи. От своя страна, кюрдите се възползваха от факта, че техните земи се превърнаха в оазис на мира във воюващата Сирия, и постигнаха значителен напредък в развитието на строя, наричайки процеса „Революция Роява“.

Устоите, върху които са замислили своя бъдещ строй, без съмнение, е много прогресивен, а самата идея произтича най-вече от есенциалната еволюция на политическата доктрина на PKK, изоставила марксисткия революционен характер и започнала да прокламира един децентрализиран модел с ударение върху пряката демокрация.

Но някои кюрди приписват на Роява и някои митове и черти, които не са съвсем точни. Например историята за „революция“ е леко пресилена – Роява не е „територия, освободена от режим“, както някои твърдят, а по-скоро сирийските военни своеволно „предадоха“ на кюрдите контрола на основата на директна, макар и не публична уговорка.

Кюрдите в Роява обичат да изтъкват своите прогресивни идеали като модел за строй не само в Кюрдистан, но и като модел за „бюрократична държава“ навсякъде. Проблемът с въпросните идеали е явното отричане на прагматизма и кюрдската извънредно активна „реалполитика“ (подобно на времето преди Кисинджър при проблемата, развила се през 70-те в отношенията между САЩ и Китай). Не е тайна, че PYD са вече години наред в контакт със САЩ, макар това са онези същи САЩ, които класифицират PKK, покровителстваща PYD, като „терористична организация“.

От известно време има опити от страна на САЩ да наговорят кюрдите в Роява да преминат на страната на FSA и заедно да поведат борба против властта в Дамаск. Вашингтон иска кюрдите да нападнат именно онези, които позволиха развитието на собствената автономия. Ако кюрдите възприемат и застанат зад тази позиция, ще загубят крехкото доверие, което им се гласува, но самият факт, че се впускат в такива консултации, донякъде вече поставя под въпрос техните толкова изтъквани възвишени идеали.

Дали историческият контекст на кюрдския въпрос неминуемо изгражда определено ниво на „опортюнизъм“? И това може да се аргументира. Но е факт, че самите кюрди в Сирия често не знаят на кого да разчитат – тъй като е ясно, че всеки „съюзник“ може да бъде и техен враг. Сириският власти в Дамаск дадоха автономия на кюрдите, изтеглиха войските, а кюрдите поеха контрола над Роява, но докога? Какво ще се случи, ако един ден сирийската войска победи в тази война – ще остави ли кюрдите на мира, имайки предвид, че точно Сирийски Кюрдистан „лежи“ върху значителен обем от ресурси?

Това би била адекватна награда за кюрдите, които, реално погледнато, можеше още в началото да се присединят към бунтовниците, а САЩ със сигурност им е предлагал какво ли не в замяна на такава лоялност. Но фактът, че статутът на сирийските кюрди никога не е бил правно дефиниран, автономията съществува само де факто, но не и де юре, което е допълнителна причина за кюрдското притеснение.

Хронологично след това се „случи“ ИДИЛ, която мощно и брутално връхлетя върху кюрдите, които се надяваха, че ще избегнат пъкъла на войната. Не само, че не го избегнаха, но ги връхлетя в най-суровия, лош и геноциден облик.

Трябва да се запитаме – наказва ли някой кюрдите заради техния неутралитет? При всички случаи, без значение до каква степен строят Роява е „революция“ или „еволюция“, ИДИЛ настоява да заличи всички вкупом от лицето на земята.

Това е страховит сценарий, тъй като наред с всички негативи, които може да се припишат на кюрдите, техният проект може би все пак е най-позитивният аспект на тази всеобща хаотична ситуация. Именно за онези, които просто обичат да търсят идеализма в смута и бъркотията, Роява е единственият позитивен идеализъм, който произлезе от т.нар. „революция“ в Сирия, започнала 2011 г.

Защо настойчиво да търсим позитивни истории там, където ги няма, ако те съществуват на някакви си стотина километра встрани? Последните години много хора бяха просто въодушевени от идеята за политически ислям, виждайки в неговото появяване нещо истински демократично и прогресивно. Каква криза трябва да бъде в редовете на прогресивните, че политика „несвободна“ (простете за измислената дума) от религия е изтъквана като „новото голямо нещо“? Тоя аргумент винаги е бил странен и трудно разбираем за мнозина.

По-добре политически ислям вместо диктатура? Защо дебатът трябва да се свежда до само тези два избора? Кое е толкова отблъскващо в имплементацията на секуларна демокрация в Близкия изток? Защо не ѝ се даде възможност? Защо историята за демокрация в този район се превърна в история за политически ислям (т.е. ислямизъм)?

Европейските либерални леви със сигурност не биха заложили в Европа на „политически католицизъм“ или „политическо православие“, защо тогава мнозина са поддръжници на политическия ислям в Близкия изток? Заради предпоставките, че за хората в Близкия изток религията е по-важна отколкото за хората в Европа? Но дори и да е така, за какво им е амалгамация на държавата и религията? Нима в секуларна Сирия е забранено да си сунит, християнин или евреин? С какво око политеският ислям гледа на малцинствата, да кажем на евреите?

По-скоро е изопачаване, когато дежурните европейски моралисти започнат от все сърце да прокламират дясноцентристки идеологии, в които, apropos, често не липсва отровна расистка и антисемитска реторика, като някакъв идеал.

Единственият аргумент за разпространението на политическия ислям е фактът, че често е съвместим със западните либерални пазарни ценности. Факт е, че политическият ислям по правило въобще не говори за исляма, а повече се интересува от темите за увеличаването на вноса, работните места, трупането на капитал. Това е език на споразумението, типичният десен „про-бизнес“ език, с който религията ще се използва само като средство за контрол. Да погледнем Турция, тя е идеален пример – затова не е учудващо, че години наред на Запад се подкрепя идеята за разпространение на „турския модел“ в целия регион.

Онова, което все пак изглежда „натъкмено“ и изопачено, всъщност не е – либералните леви моралисти на Европа всъщност се превърнаха във фанатични обожатели на свободния пазар, но заради миналото, от което произлизат и защитават, все още самите те не могат да си признаят. Но заради факта, че днес са това, което са, могат да разчитат на широка медийна експозиция, която създава лъжлива картина, като че ли са те единствените представители на европейската левица, което, разбира се, е абсолютно неправилно.

Но ако ще говорим за прогрес, прогресът не е властта в Дамаск, но, бога ми, нито пък са ислямистите, които с такава лекота преминават от „умерените“ към радикалните редици, – което всъщност говори много за тях – по отношение на случващото се в Роява. От друга страна, всъщност са. Да погледнем защо.

Кюрдите в Роява обичат да се ласкаят, че са различни, че от първоначалните искания за свобода, демокрация и човешки права е останала само Роява. Това не е съвсем точно – многобройните сирийци, които излязоха на улицата в търсене на именно онези промени, също имаха автентични желания и искания. Проблемът е в това, че някому очевидно не прилягаше актуалната властваща номенклатура в Дамаск, но този някой не е единствен – не прилягаше и на онези, които се постараха народните недоволства да бъдат бързо „отвлечени“ от външни военни, чиито идеали, в по-голямата част от случаите, не бяха демократичните промени, а преди всичко радикален ислямизъм.

Кюрдите, заради собствените си етнически разбирания, бяха пощадени от сериозните промени и успяха да „добавят“ отделни идеали към собствените си виждания. Днес идеалистите в Роява все още твъдят, че не е правилно, че развойният процес се е случил благодарение на споразумение, произтекло от „режима“, но този фактор е просто невъзможно да се игнорира. Същите ще твърдят как YPG „никога не са били ничие политическо крило“, а просто кюрдската отбрана, което, още веднъж, не е съвсем точно. YPG е под покровителството на PYD, което не е кой знае каква тайна.

Кое е толкова прогресивно в Роява? Всъщност доста неща. Като първо, строят, който държи на съжителството, даващо право на малцинствата директен достъп до властта.

Сирийски Кюрдистан, Роява, се появи де факто в началото на тази година и се състои от три кантона:

34 (2)

трите кантона в жълт цвят, съставляващи Роява (Сирийски Кюрдистан

34 (1)

как би изглеждала Роява, ако е обединена територия – цялата граница между Сирия и Турция би бил Сирийски Кюрдистан

  • Джезира (Cizire или Jazeera) – на североизток в Сирия, на границата с Ирак (образуван на 21 януари 2014 г.). В този кантон (в който властта все още се намира преди всичко в ръцете на кюрдите) се намират важните градове Камишли (Qamishli), Ал-Хасеке (Al-Hasakah), Рас ал-Айн (Ras al-Ayn) и други.
photo 5

кантон Джезира

  • Ефрин – на северозапад в Сирия (образуван на 29 януари 2014 г.). В този кантон главен град е Ефрин и целият кантон, подобно на Джезира, се намира под контрола на кюрдите.
photo

кантон Ефрин

  • Кобане – на север в Сирия, на границата с Турция (образуван на 27 януари 2014 г.). Този централен кюрдски кантон досега вече почти изцяло е под властта на ИДИЛ. Само град Кобане все още се съпротивлява, в който обаче ИДИЛ вече е влязла и се очаква всеки момент да падне. Преди нападението над града ИДИЛ превзеха повече от сто кюрдски селища, т.е. целия централен кантон на Роява – Кобане. С други думи, ИДИЛ елиминира една трета от Сирийски Кюрдистан.
photo 1

кантон Кобани

Възможен ли е сценарият, при който ИДИЛ ще „погълне“ изцяло Сирийски Кюрдистан? Може, и още как, две мнения по въпроса няма – въпросът обаче е кого ще обслужи това? Вашингтон? Надали, те имат определени планове за кюрдите и знаят, че могат да спечелят лоялността на кюрдите, които не очакват от никого в района нито подкрепа, нито солидарност. На Дамаск също надали ще се услади, кюрдите в крайна сметка са единствената групировка против която не трябваше да воюват. Изчезването на Роява ще обслужи само един играч – Турция.

Защо Турция се страхува така панически от Роява? Всъщност Анкара се плаши от Роява по същата причина, поради която Москва се уплаши от социалистическите тендеции в началото на въстанието в Донбас. Кюрдите в Роява изтъкват, че биха желали да запишат нова страница в историята, да изградят модел, който ще се базира на човечността, морала, уважението, правдата, самоуправлението и равенството.

Това са напредничави, модерни идеали, които нито един национален режим не харесва. Затова кантонът Кобане изчезна при геноцидната вълна на кампанията на ИДИЛ и затова се подготвя масово клане в града Кобане.

photo 2

Черните точки са позициите на ИДИЛ

Ситуацията, на която ставаме свидетели днес, може, за съжаление, да се съпостави много добре с някои исторически събития. Онова, което наблюдаваме, е типична наклонност към фашизъм с цел задушаване на автентичния прогрес. Методите на фашизма или ислямо-фашизма (няма кой знае каква разлика) са същите – враговете на прогреса ще се ангажират с нереакционни групировки, които могат да намерят, и ще бъдат изпратени да убиват и да потопят в кръв всичко, което се смята за заплаха.

30-те години на миналия век фашисткият пуч в Испания е преждевременно спрян от работнически бунт, а протестът е предвождан от анархисти и социалисти. От този бунт в множество части на Испания възникнаха автентична социална революция, в която цели градове достигнаха до управление чрез пряка демокрация.

Както и кюрдите днес в Роява, така и испанските революционери – както и техните сподвижници от международните бригади – имаха визията, че ще създадат едно ново, свободно общество, което ще бъде последвано от останалия свят. Когато обаче визията им порасна, всички велики сили се обединиха против тях. Фашистки Германия и Италия изпращаха хора и оръжие зад граница, а другите сили застанаха зад позицията за „ненамеса“ (пасивно наблюдение на потушаването на революция). Гражданската война продължи няколко години и революцията в Испания беше потушена с едно от най-кървавите кланета на ХХ век.

В Роява се случи нещо наподобяващо на освободените испански градове преди потушаването на революцията. В Роява се сформира народен съвет като тяло, взимащо решения, като във всеки окръг се избират трима ръководители на етническа основа – един кюрд, един арабин и един асириец или арменски християнин (в зависимост от окръга). Освен това, поне един от тримата трябва да бъде жена.

Кюрдите с право се питат „как е възможно на едно място да се случи такъв напредничав строй, а за това международната общност, по-точно международната левица, просто да мълчи?“ Възможно е, и още как е възможно. Международната левица напоследък „прогрес“ намира само на страниците на пропагандните и корпоративни mainstream медии, затова не е чудно, че като „прогрес“ виждат идването на Морси на власт в Египет, което си беше обикновена (зло?)употреба на демокрацията.

Дали на левицата пречи фактът, че кюрдите в Роява получиха своята независимост (самостоятелност може би по-точно) чрез споразумение със за някои толкова омразния „режим на Асад“? Дори и да презират властта в Дамаск, защо кюрдите трябва да бъдат жертва на техните късогледство и тесногръдие?

За онези, които следят ситуацията малко по-широко, на модерната европейска левица пречи всичко, което е свързано с PKK и марксистките партизани, които мнозина заклеймиха като „сталинистки“. Но това са някакви стари заблуди, тъй като днес PKK въобще не е онова, което някогашната PKK е била. Факт е, PKK е била „ленинско“ движение от глава до пети, но тяхната доктрина значително се е развила до днес.

Техният лидер, Абдула Йоджалан (Abdullah Öcalan), е в турска тъмница от 1999 г. Но именно негова е заслугата за изграждането и начертаването на новите парадигма и път на PKK. Така например PKK днес въобще не търси формирането на кюрдска държава, а нещо съвсем друго по пътя на анархическите мисли, нещо, което наричат „либертарианско общество“.

За какво иде реч? Кюрдите са за формирането на свободна и автономна общност основана на пряката демокрация, която в крайна сметка трябва да започне да се разпространява и извън държавните граници, а като глобална поанта – заличаването на границите въобще. Чрез този модел, твърдят кюрдските националисти, ще се задвижи глобално движение в посока към истинската демокрация, икономика, която би функционирала на основата на сътрудничеството (без експлоатация на работниците), а постепенно ще се ликвидират бюрократичните държави.

Както и да го „опаковат“ кюрдите в Роява, това все пак има всички характеристики на социализъм; един нов подход към социализма от перспективата на ХХI век.

Следейки техните идеи, не е трудно да се заключи и разбере кои са техните модели. Моделът, който PKK днес прокламира, всъщност е адаптация на идеите на революционната група на Сапатистката армия в мексиканския район Чиапас. Имайки тази визия като свое ръководство, PKK провъзгласи примирие с Турция и се посвети на изграждането на демократични структури във вече овладените територии.

Доколко възможно е такова нещо да се развие на територията на Турция, е много съмнително, но Сирия се превърна в идеално място за такъв експеримент. През 2012 г. сирийските власти буквално заявиха на кюрдите и ги заставиха – „ето ви територия, правете каквото искате, само не ни нападайте“. Това даде възможност на кюрдите пълната свобода да имплементират на място доктрината на PKK, която от своя страна се изроди и попадна в класическите рамки на революционен социализъм и достигна до едни съвсем нови измерения.

photo 3

Привърженичка на YPG патролира

Бяха сформирани съвети, събрания, народна милиция, а недвижимото имущество на сирийските власти беше превърнато в работно място за автономните кооперативи. Ако не е социалистическа, поне е социална революция. И всичко това кюрдите постигнаха въпреки спорадичните нападения на средновековните екстремисти от ИДИЛ; но тези ранни нападения бяха малък проблем в сравнение със сегашните. ИДИЛ, както знаем, това лято „направи кръгче“ в Ирак и се въоръжи с най-модерните оръжия американско производство, с които, по ирония на съдбата, се изгражда и иракската войска. След завръщането си от Ирак в Сирия ИДИЛ не беше същата ИДИЛ – в момента това е една огромна терористична войска, която е невъзможно да бъде спряна от народната милиция на Роява.

Въпреки тежката ситуация, силите на Роява и PKK (всъщност идеологически погледнато една и съща сила) успяха това лято да влязат в Ирак и да сломят обсадата, устроена от ИДИЛ, над планината Синджар. Хиляди йезиди (кюрдска етно-религиозна общност) бяха спасени след като иракските кюрди, управляваните от Барзани Пешмерга (термин, използван от кюрдите за назоваване на въорежени кюрдски бойци), избягаха от бойното поле. В района победата на Роява се радваше на голяма радост, смяташе се за велик подвиг, докато американските и европейските медии единогласно я премълчаха, приписвайки победата при планината Синджар на американските въздушни сили (събужда реминсценции към 90-те години на ХХ век и ударите в бивша Югославия, това е сигурно).

ИДИЛ се върна с американси танкове, артилерия, оръжия… Турската армия се намира на границата и възпрепятства влизането на кюрдските борци от турска странна, възпрепятства всяко подсилване и подкрепление, било то човешко или с оръжие. В същото време над Кобане бръмчат американските военни самолети, „въдворявайки“ ред от време на време, символично, за да може да си изчистят ръцете, когато започне унищожителното клане над кюрдите от страна на ИДИЛ.

Коя е модерната Фаланга (крайно дясна политическа партия в Испания, създадена през 1933 г. от Хосе Антонио Примо де Ривера, б.а.), ако не ИДИЛ? Кои са съвременните Муерес Либрес (Свободни жени; анархистка женска организация в Испания, бореща се за женската работническа класа, б.а.), ако не храбрите жени на барикадите на гр. Кобане? Скандално и престъпническо е, че светът, международната левица, допуска ужасяващия сценарий, който ще застигне Роява. Страшно е, че точно тази същата международна левица непрекъснато се оплаква как в света „нищо не се случва“, няма вече истински леви движения, подвизи – сега, когато един се роди и порасна, ще бъде оставен на бруталното унищожение от страна на невежи фашисти, а историята ще се повтори още веднъж.

Всяко фашистко нападение в Сирия и Ирак е страшно, но точно това нападение над Кобане е по-специално, болезнено, може би защото е трудно да се гледа на Кобане като на град, подобен на останалите, точка на геополитическата карта на Близкия изток. Знаейки, че Кобане е много повече, че в него до съвсем скоро се развиваха идеи за пряка демокрация, за която толкова много се говори на теория, знаейки, че това е бил град, в който работническото самоуправление е върнато като перфектния обществен строй, контриращ света, в който експлоатацията доминира почти навсякъде… знаейки всичко това, ще бъде изключително болезнено да се гледа „угасването“ на този град, а за това усещане допринася и фактът, че във всеки един момент може да бъде спасен от страна на участниците САЩ и Турция. Няма да бъде спасен, не може и не бива да бъде спасен; градовете с автономни социалистически тенденции не се спасяват – Кобане няма да бъде спасен. Вече знаем защо.

Библиография

http://www.vice.com/vice-news/rojava-syrias-unknown-war

http://english.alarabiya.net/en/views/news/world/2013/08/03/Looking-at-Rojava-from-Turkey.html

http://kurdishquestion.com/kurdistan/west-kurdistan/syrian-civil-war-emergence-of-a-kurdish-autonomy-in-rojava/126-syrian-civil-war-emergence-of-a-kurdish-autonomy-in-rojava.html

http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/10/07/washington_secret_back_channel_talks_with_kurdish_terrorists_turkey_syria_robert_ford_exclusive

https://www.greenleft.org.au/node/57438

http://kurdishquestion.com/insight-research/analysis/what-did-autonomy-bring-to-the-peoples-of-rojava.html

http://www.reuters.com/article/2012/07/24/us-syria-crisis-turkey-kurds-idUSBRE86N12W20120724

http://roarmag.org/2014/07/rojava-autonomy-syrian-kurds/

http://rudaw.net/english/middleeast/syria/30092013

http://rudaw.net/english/middleeast/syria/13112013

http://www.ekurd.net/mismas/articles/misc2014/1/syriakurd1028.htm

http://civiroglu.net/the-constitution-of-the-rojava-cantons/

http://www.advance.hr/vijesti/razbijanje-rojava-revolucije-ideali-jednakosti-radnicke-samouprave-i-direktne-demokracije-upravo-se-guse-u-krvi-i-genocidu-od-strane-fanaticnog-fasizma-pred-ocima-cijelog-svijeta-i-medunarodne-ljevice-koja-to-mirno-promatra/

http://mednuce.com/en//haber/2344/democratic-autonomy-has-declared-in-afrin-canton-in-rojava.html

http://www.hurriyetdailynews.com/pyd-has-authority-only-on-regions-given-by-the-al-assad-regime-iraqi-kurdish-leader-barzani-.aspx?pageID=238&nID=57956&NewsCatID=352

http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/middleeast/syria/11155020/War-for-Kobane-13000-terrified-Kurds-trapped-between-Isil-and-Turkish-border.html

http://cemoti.revues.org/590

Advertisements

ЗАЩО ООН ТОЛЕРИРА ТОЛКОВА МНОГО ЛОШИ РЕЖИМИ?

Или защо

войната е лека за зрителите1

 

Когато американският президент Франклин Делано Рузвелт предлага името Организация на обединените нации (ООН) за название на новосформиращата се формация, английскит премиер Уинстън Чърчил радушно приема фразата, използвана по-рано от сънародника му – Лорд Байрон, прецизното перо на английския романтизъм.

За да разберем по-добре идеята, която стои зад съществуването и създаването на ООН, както и целите, които си е поставила и към които се стреми Организацията, първо трябва да разкодираме генеалогията на ООН. След като установим първопричините за наличието и необходимостта от такъв тип международна структура, ще потърсим и причините за апатията и бездействието на ООН в множество международни конфликти, в които по презумпция би трябвало да се намеси, за да предотврати по-нататъшни размирици, а не го прави.

Съединените американски щати (САЩ) първи установяват и създават международни организации, които трябва да работят заедно и да решават специфични проблеми – Международният съюз по телекомуникации, създаден през 1865 г. като Международен телеграфен съюз, Световният пощенски съюз, основан 9 години по-късно – през 1874 г. Сега и двете организации са част от ООН като специализирани агенции. Малко след това, през 1899 г. и 1907 г., са проведени съответно Първата и Втората конференция в Хага, на които са ратифицирани и подписани едни от първите договори, с които се установяват и гарантират международните права при войни и престъпления с глобален и регионален характер. На 25 януари 1919 г., по идея на американския президент Удроу Уилсън, е създаден прекият предшественик на ООН – Обществото на народите (ОН), познато още и като Лига на нациите. То е създадено въз основа на Парижката мирна конференция, свикана на 18 януари същата година – дата, която не е случайно избрана от организаторите, тъй като на нея през 1871 г. в същата зала, в която е учредено ОН, е провъзгласено обединението на Германия. Целите на Обществото значително се различават с тези, установени при Виенския конгрес (1815 г.), според които редът трябва да бъде налаган чрез мощни армии, задкулисни споразумения, умело прикрити като официални спогодби, и силов контрол. Фундаментална е промяната, която „лежи“ в основата на създаването на ОН – то трябва да служи като орган, стоящ по-високо от правителствата в отделните държави, нещо като правителство над правителствата. Концепцията на Обществото е да предотвратява и възпрепяства евентуални конфликти и размирици, като основният инструмент, с който трябва да си служи, е открият, справедлив, неутрален и правноориентиран метод. Обществото на народите, за времето на функционирането си и въпреки относително краткото си съществуване, съумява да спомогне за потушаването на няколко конфликта. Но липсата на интерес от „големите“ държави (въпреки че американският президент Уилсън е инициатор, САЩ никога не се присъединяват към ОН), множеството регионални конфликти, към които ОН се отнася с безразличие или взима вяло участие, икономическата нестабилност в повечето големи икономики и политическата ревербация стават причина за разпадането на Лигата.

И така, на 24 октомври 1945 г. официално се „ражда“ наследникът на Обществото – Организацията на обединените нации. На този ден 5-те постоянни членки на Съвета за сигурност (СС) – САЩ, Китай, Обединеното кралство, Франция и Русия – ратифицират устава на организацията. Това поставя началото на най-голямата, всеобхватна и мащабна организация в света в момента. Вероятно и най-влиятелната, що се отнася до политическата тежест, с която разполага ООН.

От създаването на ООН досега много държави са се разпаднали, други са се обединили, трети са се отцепили и обособили като самостоятелни, а някои са изчезнали изцяло от световната политическа карта. Немалка част от тези промени в държавните устройства и граници на засегнатите държави, случили се на няколко континента и в различни краища на света, са били белязани от кръвопролитни войни, военни преврати, сваляне на диктатори, възкачването на други такива. Логичният въпрос е защо ООН, чиято основна цел е запазването на мира и овладяването на конфликтни ситуации в размирни райони, допуска толкова много лоши режими, които, от своя страна, водят до голям брой жертви, по-голямата част от които обикновено са цивилни граждани? Отговорът, разбира се, не може да бъде еднозначен, нито пък опростен и сведен до едно-единствено изречение.

Още от времето на първите велики сили, владели света – Византийската империя, империята на династията Хан, Монголската империя, целта е била една – силно ядро, слаба периферия. След Великите географски открития апологет на тази идеология се явяват империалистическите колонизатори от Стария свят – Британия, Франция, Испания, Португалия, Холандия. По-късно, през XIX и XX в., когато изгрява политическата, икономическата и военната звезда на новата суперсила – САЩ, целта остава непроменена. Поне не в основния си замисъл. Разликата е, че с откриването на Новия свят се създават няколко „центъра“, които, по един или друг начин, преследват своите интереси. През втората половина на ХХ и началото на XXI в. такива центрове се появяват в Югоизточна Азия (Китай, Южна Корея, Япония, Индонезия, Индия), Южна Америка (Бразилия), Африка (Република Южна Африка, Нигерия). „Хищниците“ се увеличават, а „плячката“ – намалява.

Най-дълго продължилият междудържавен конфликт в историята е този между Еквадор и Перу. От малко над 170-те години спор, почти 55 са във времето, в което и Еквадор, и Перу са членове на ООН (1945–1998 г.). Защо обаче за толкова много години световната организация не е предприела мерки или взела страна в дългогодишния спор? В случая става дума предимно за неразбирателство от локален характер (въпреки че спорът за пограничните райони засяга и Бразилия, Боливия, по-рано с името Горно Перу, Колумбия и Чили), чийто политически оттенък е относително незначителен. В геополитическата доктрина на постоянните членове на Съвета за сигурност, т.е. на главните заинтересувани от съществуването на ООН като „правителство над правителствата“, конфликтът между Перу и Еквадор е периферен, маргинален, безинтересен. Както в политически, така и в икономически аспект, тъй като в средата на ХХ в. Южна Америка все още е силно изостанала, стопански слаба и неефективна, телекомуникационно и търговско отдалечена от т.нар. развит, западен свят. Те не виждат основателна причина да се намесят, да помогнат за разрешаването на казуса, тъй като пряко, а и непряко, трудно биха извлекли ползи. Това решение, водено начело от САЩ, разбира се, е умело прикрито зад обяснението, че това е проблем на местните жители и техните управници и че ООН е по-добре да стои на безопасна дистанция като наблюдател и арбитър, ако се наложи. И така над 50 години Организацията допуска и не спомага за разрешаването на „лошата ситуация“.

Друг конфликт, който обаче все още няма официално правно договорено и ратифицирано решение, е този между Обединеното кралство и Аржентина за Фолклендските острови (в Аржентина наричани Малвински). Неразбирателството, започнало неофициално на 19 март 1982 г. с дебаркирането на 50 войници от аржентинска страна на Фолклендските острови, придобива официален характер на 2 април същата година. Великобритания незабавно изпраща свои части, за да отвърне на удара, а само ден по-късно – на 3-ти април, британският посланик към ООН, сър Антъни Парсънс, изготвя и представя проекторезолюция пред Съвета за сигурност. Безкрайно бърза реакция, когато „картите на масата“ засягат постоянния член на Съвета. Това ясно показва сферата на интереси, в която „плуват“ големите държави.

Тъй като действията се развиват по време на Студената война, отношенията се обтягат допълнително, когато Аржентина се обръща за помощ към Съветския съюз. След като Аржентина отказва мирните преговори, предложени от САЩ, реакцията е мигновена – държавният секретар на Щатите, генерал Александър Хейг, налага възбрана върху продажбата на оръжия за южноамериканската държава. Хитър ход, който е умело замаскиран зад хипокризията на „ние искаме мирно решение на проблема“, но всъщност целящ да покаже влиянието и мощта, която Чичо Сам има като водеща световна сила. Загубата на пари (изразяваща се в непродадения обем оръжия) е печалба на авторитет, контрол и власт. Активи, много по-ценни от парите.

В крайна сметка 74 дена по-късно, на 14 юни, Аржентина капитулира и се оттегля, като са заловени над 11 000 аржентинци, малко над 100 британци, а близо 1000 са убитите (649 аржентинци, 255 британци). Над 2000 са ранените.

Друг ярък пример за господстващото влияние на САЩ в ООН, както и за целите, които преследва, е войната във Виетнам. Започнала като френско-виетнамска конфронтация (Виетнам е колония на Франция до 1945 г., когато еднолично обявява независимостта си, неприета от европейската държава), тя прераства в нещо много по-значимо – в сондаж за надмощие в югоизточна Азия. Въпреки че официално Виетнам се присъединява към ООН едва след като войната е приключила (през 1977 г.) и Република Виетнам (Южен Виетнам) и Демократична република Виетнам (Северен Виетнам) се обединяват, основните участници, с изключение на самия Виетнам, в конфликта са 4 държави-членки на ООН. И четирите част от постоянния Съвет за сигурност – Франция, СССР, САЩ, Китай. Франция (оттеглила се относително рано от войната, заменена от САЩ), Съединените американски щати, както и някои други капиталистически държави, поддържащи Южен Виетнам, срещу Северен Виетнам, поддържан от комунистическите режими на Китай, СССР, Куба и други прокомунистически страни. Факт е, че американските войски се изтеглят в края на 60-те години, а в засегнатите страни (Виетнам, Камбоджа и Лаос) се установяват комунистически режими. Своеобразното поражение на САЩ във войната води до, макар и временното им изтегляне от региона. Няколко десетилетия по-късно те ще се завърнат, но с чисто икономически цели – аутсорсване2 на производство, услуги и др.

Прогресивно-консервативните и прогресивно-либералните управленци по това време се провалят в налагането на власт и надмощие в този регион на света. ООН отново не успява да изпълни функцията си на орган за превенция на войни и неразбирателства. Липсата на достатъчно гъвкавост както във военните, така и в политическите ходове на великите сили води до крах на поставената задача. Допуснат е още един лош режим. Но освен допуснат, той е оставен и да съществува.

В началото на ХХI в. Колин Пауъл, държавен секретар в кабинета на Джордж У. Буш (2001–2005), определя случващото се в Судан като геноцид. Конфликтът, който продължава и до ден-днешен, води началото си от месец февруари, 2003 г., когато две бунтовнически групи (Суданско освободително движение и Движение за равенство и справедливост) обвиняват суданското правителство в маргинализация на неарабското население в областта Дарфур (западен Судан). На военните действия правителството отговаря подобаващо, като изпраща Джанджауид3 – военна проправителствена организация. Логичен ход, предвид създалата се ситуация. ООН мълчи. Не буквално, разбира се, но липсата на действия е обезпокояваща и показателна – „ние няма каква полза да извлечем от там (затова не се намесваме), нека допуснем още един лош режим в света“ е скритата мисъл, въртяща се в главите на лидерите-доминатори на световната политическа и икономическа сцена.

Организацията на обединените нации обвинява президента на Судан, Омар ал-Башир, в геноцид, подвежда го под отговорност, тъй като изчислява жертвите от войната на над 300 000. Стряскаща цифра за държава, която е от над 50 години член на световната организация, която би трябвало да възпрепятства безредици като тези. Освен това този конфликт е само част от проблемите, с които се сблъсква една от най-големите, но и най-бедни държави в Африка. Цялата втора половина на ХХ в. за Судан е маркирана от граждански войни, бунтовнически недоволства, народен гнет срещу управляващите. Населението от южните части се бори за равноправие между Севера и Юга – най-вече политическо и икономическо, тъй като религията в случая не е сред основните първопричинители на конфликтите, въпреки че почти цялото население на Судан (след отцепването това е северната част на бившия, обединен Судан) изповядва исляма, а над 60% от вярващите в Южен Судан – християнство.

Войната, макар и стихнала и не толкова кървава, продължава и до ден-днешен. Южен Судан получава своя суверенитет на 9 юли 2011 г., а пет дена по-късно, на 14 юли, се присъединява към Организацията на обединените нации. Акт, който е горещо подкрепен от американския президент Барак Обама, който още от встъпването си в длъжност застава зад „мирното решаване на конфликта“, но всъщност цели по-бързото обявяване на новата държава, която е богата на петрол (в края на 70-те години на ХХ в. американската компания „Шеврон“ открива залежи на петрол в южната част, тогава автономна област, на Судан). От друга страна, отношенията със Судан са обтегнати – както политически, така и икономически. Това показва двойния стандарт, който САЩ прилагат, въпреки „мирните цели“, които преследват. Когато държавният секретар Хилъри Клинтън предупреждава президента на Южен Судан, Салва Кийр Маярдит, да внимава за евентуални икономически интереси, които трети страни могат да преследват в страната, спекулациите около интересите на САЩ се засилват. Пореден знак за „печата“, който Щатите искат да сложат върху все още неопетнения стопански бял лист на новата африканска държава. На отсрещния бряг отново е другият постоянен член на Съвета за сигурност към ООН – Китай. Над 50-годишна е политическата, икономическата и търговската обвързаност между Судан и Поднебесната империя. Тесните връзки между двете държави за пореден път чертаят разделителния паралел между двете най-големи икономически сили на Земята – САЩ и Китай. Това, в по-тесен смисъл, показва и полетата на интереси, които преследват и защитават двата световни мастодонта.

Актуалният проблем, пред който е изправена Организацията, е конфликтът в Сирия. Близкоизточната държава е на прага на сериозна политическа, обществена, икономическа и международна криза, след като на 21 август 2013 г. сирийското правителство е обвинено от антиправителствени активисти в бомбардиране на райони в източната част на Дамаск с ракети, носещи отровен газ. Атаките, състояли се ден, след като екип от експерти на ООН по химически оръжия е изпратен в Сирия, за да установи дали в гражданската война са използвани такива оръжия, безспорно са вероломен, перфиден акт от страна на сирийското правителство. След месеци на преговори със сирийското правителство за достъп до страната, ООН обявява, че екип от експерти ще провери три места, включително селото Кан а-Асал, близо до северния град Алепо, където двете страни се обвиняват взаимно, че са използвали химически оръжия на 19 март. На 28 август, на среща на петте страни с право на вето в Съвета за сигурност, е обсъдена британската проекторезолюция, която разрешава използването на военна сила срещу сирийския режим в отговор на предполагаемото химическо нападение край столицата Дамаск. Отново удобен ход в удобен момент. Показателно отново, че ООН действа активно само там, където може да има последващи ползи за основните участници. В богатата на петролни и газови залежи Сирия, участието е неизбежно. Американският президент, в свое интервю за американската телевизия Пи Би Ес, изключително арогантно позиционира САЩ в създалата се ситуация: използването на химически оръжия в Сирия е засегнало националните интереси на САЩ. Допълнително изявление от Белия дом гласи, че ако юридическа обосновка бъде изискана за евентуално решение на Обама за военна операция срещу Сирия, то САЩ ще я намерят сами. Факти, дообрисуващи стратегията на членовете на СС на ООН – допускане на още един лош режим, който, вече отслабен, по-късно да послужи за обслужване на лични цели. От своя страна, Русия, чийто протекторат е Сирия, и Китай защитават позицията на „експертната оценка“ – с напускането си на заседанието, проведено на 28 август, те ясно заявяват своята позиция по въпроса – несъгласие с желанието на останалите членове за предприемане на военни действия срещу правителството на Башар ал-Асад.

Въпреки мигновения отклик от страна на ООН, решение няма, а лошият режим е поредният, който е оставен да се развие до степен на война и бива толериран. Пореден провал на Организацията в онова, за което трябва тя да служи.

Жалонът на ООН, поне по устав и разбиране, са мирът и безветрието в света, но фактите говорят, че лидерите, особено постоянните членове на СС, гонят съвсем различни, обикновено свои интереси. Членството им в ООН просто е „менчето със светена вода“, в която световните хегемони измиват ръце преди, а и след като са „бръкнали в кацата с меда“, от която са извадили това, което им трябва. Не бива да се правят празни илюзии, нито да се подхранва напразно надеждата, че ООН преследва световен мир с цената на ощетяване на своя интерес. Именно обратното – световен мир, въпреки ощетяването на нечий чужд интерес, за сметка на „нашия“.

Последното половинвековие беше белязано от множество размирици и конфликти. Лъжливо и неправдиво е да вярваме, че ще секнат. Но ако досега „горещите точки“ бяха предимно на изток – югоизточна Азия, Близкия Изток (в това число разбира се и Египет, и Арабската пролет като основен акцент от близкото минало), вероятно в идните десетилетия ще станем свидетели на пренасяне на събията в Африка. Неразвитите общества, вътрешните конфликти, междурасовите различия, верските неразбирателства ще са само част от причините основните играчи да не срещнат сериозен проблем, нито пък отпор в постигането на целите си, които ще са предимно с икономически характер. Африка е един от най-старите континенти, но може би и най-неизследваният. Очаква се в следващите 20 до 40 години множество компании от Западния свят (като разбира се това е метафора за развития свят, включващ и държавите от източната хемисфера) да инвестират в изучаване на Африка, дори на пустинните райони. Логично, най-много ще инвестират същите онези лидери на ООН, които в последните 50-70 години управляват света – САЩ, Обединеното кралство, Франция, Китай, Русия.

Кофи Анан, генерален секретар на ООН в периода 1997–2006, в свое заявление изказва сериозно притеснение относно бъдещето на Организацията, тъй като тя съществува почти непроменена в този си вид вече няколко десетилетия – факт, който не просто е трън в очите на другите големи политически и икономически държави, а обстоятелство, което същите тези държави изтъкват като неприемливо и неморално, като някои стигат до по-крайното – незаконно. Новите предложения за постоянно участие и членство в Съвета за сигурност са за Бразилия, Япония, Индия и Германия. Въпрос на време е, според бившия държавен съветник по сигурността на американския президент Джими Картър Збигнев Бжежински, да бъде разширена групата на перманентните участници. В свое интервю за френското седмично списание Le Nouvel Observateur той заявява, че е неизбежно това да се случи, тъй като натискът, на който са подложени сегашните членове, е огромен. Освен това, бюджетите на тези общо 9 държави възлизат на 9 от 10-те в света най-големи бюджета за отбрана. Също така те са 9 от 10-те най-големи икономики в света, що се отнася до БВП (Брутен вътрешен продукт) и ППС (Паритет на покупателната способност).

Нежеланието на сегашните постоянни членове на Съвета за сигурност е обяснимо. Прекалено голяма е властта, която имат, заемайки удобното кресло на доминанта при взимането на решения от глобален характер. Въпреки че Бжежински вероятно ще се окаже прав, тоест, че е въпрос на време да се увеличи броят на постоянните членове, политическата и икономическата доктрина на Великите сили ще остане непроменена или съвсем леко коригирана – толериране на лоши режими, от които да се търси облага за най-силните.


1 Арабска поговорка

2 Аутсорсинг – износ на производство; поверяване на цели дейности на фирмата възложител на външни изпълнители, обикновено специализирани фирми в съответната област

3 Джанджауид – човек извън закона (араб.)


ЕСЕН, ЗИМА, ПРОЛЕТ. ЛЯТО?

Или защо ние не проляхме кръв

        В края на 30те години на ХХ в. България по БВП (Брутен вътрешен продукт) конкурира Дания и Португалия, надминава Ирландия и Хърватия, а само на аршин напред са Гърция и Австрия1. В момента всички те я надминават. Разликата? Една – политическото управление (респективно и икономическите модели, следвани от въпросното политическо управление), което в България разруши всичко, съградено в продължение на половин век. Половин век разруши половин век. Звучи справедливо. На хартия.

Но разрухата, опустошението и икономическият ступор са несравнимо по-малкото зло в сравнение с моралните, духовните и културните изменения на населението. Социалистическият строй деформира психиката, възпитанието и манталитета на по-голямата част от своята жизнена маса. Малката част индустриалци и банкери, интелектуалци, артисти и творци беше репресирана, низвергната, прогонена. Стълбът, около който се увиваше само няколко години по-рано лианата, без която една държава не може да се развива – обществото, беше разрушен, потъпкан и изпепелен. Угасна свещта, която запалиха Паисий, Ботев, братята Евлоги и Христо Георгиеви.

Промениха се привичките на хората, начинът на мислене беше подложен на вертикален разрез, а самото мислене – плъзнато по хоризонталата на атавистичното робско битуване и смачкано като парчето канцеларска хартия, с която обикновено увиваха сиренето, служещо за касов бон от корекома. Работническата класа, която след Освобождението беше набързо възпитана да гледа de bas en haut2, започна да гледа de haut en bas3. Превърна се в критичната маса, която, заслепена неясно как от съветските идеолози, не търпеше своеволията на свободните интелигенти, на дребната и средна буржоа, яростно устремила съм към европейски прогрес и развитие. Българският труженик, обвит в Лаокоонова прегръдка от змията на червения сатрап, яростно защитаваше своя телохранител, без да вижда заплахата, от чиито зъби и нокти странеха и се криеха българските духовност и морал, интелект и дух.

Вярата, с която бяха прогонени чукът и сърпът през есента на 1989 г., не беше достатъчна за изплуване от блатото, в което удобно се беше настанило апатичното и отдавна ослепяло българско общество. Но беше достатъчна да не пролеем кръв.

Надеждата, с която народът каза „стига“ през януари 1997 г. и постави, така да го наречем, ново начало, беше искрата, която изсъхналите съчки – талантливите, можещите, образованите, чакаха, за да запалят огъня, който трябваше да изгори остарелите дървени, прогнили мостове и да служи като нестихващ плам в душите на новите архитекти, които бяха готови да съградят новите мостове. Не се оказа достатъчна; но пак не проляхме кръв.

Любовта, привична за пролетта и опора на човечеството откакто свят светува, служи като основно оръжие в „ръцете“ на протестиращите в България на прехода пролет–лято през 2013 г. Любов към какво е логичният въпрос. Любов към свобода, морал, ценности. Кръв все още няма.

Въображаемата линия на 38-ия паралел разделя Южна Корея и Северна Корея като съвсем не невъображаемата граница на Мохоровичич – на юг е виталната, жива, „движеща“ се Корея, на север – твърдата, непоклатима, „континентална“ Корея. Разликата в живота между двете държави след войната и разделението е катастрофална. В полза на индустриализираната, технологична, капиталистическа Южна Корея. Цената на техните свободи, колкото и относителни да са те за обитателите на север от този паралел, беше платена преди повече от половин век. С кръв.

Все още е пресен споменът за Арабската пролет, избитите мюсюлмани, християни, атеисти. За пролятата кръв – несправедливо висока цена, която, изглежда, все още не може да бъде калкулирана, нито пък оценена достатъчно, тъй като Египет, Мароко и другите, взели участие, продължават да търсят своя изход в лабиринта на демокрацията.

Не могат да бъдат забравени и размириците в Западните Балкани през 90-те години на ХХ в., които, определени от ООН като геноцид4, със своите хиляди жертви поддържат огъня на неразбирателството и междусъседското недружелюбие, витаещо в сърцето на най-темпераментния полуостров в Европа.

Въпреки че гореспоменатите конфликти са няколкократно по-мащабни, по-обширни и, в известна степен, различни от тези в България, те по своята същност следват една и съща линия и се подчиняват на една и съща логика – човешкото желание за liberté, égalité, fraternité5. Събиращите се пред Народното събрание, със своите плакати и лозунги, не искат да проливат кръв, както сториха корейци, мюсюлмани, балканци. Доказателство са вече изведените примери за безкръвните обрати в последните вече повече от 20 години, главни участници в които са именно същите тези хора, които и сега са „по улиците“. Броят знамена, интелигентните, одухотворени и спокойни лица, чистите улици и липсата на вандализъм са само някои от доказателствата за мира, чрез който те, протестиращите, ние, протестиращите, искаме да променим настоящето, за да се борим с новите, да се надяваме и по-добри, управници за… малко по-добро бъдеще.

Навлизаме с пълна сила в лятото – тежащо със своята въпросителна като корона на дърво, която е покрита със сняг, последния етап от кръговрата, който, надявам се, ще бъде заключителен, т.е. няма да станем свидетели на нов „кръговрат“. Приближава и 38-ият ден от началото на протестите, межда, която чрез алюзията с двете Кореи е може би символична, но, надявам се, решителна за промяната, която вече спокойно може да бъде наречена дългоочаквана. Особено за онези, които от първия ден са на първия ред в театъра на властта.


1 Bairoch 1976, pp. 281, table 4; 295, table 10

2 От долу на горе (фр.)

3 От горе на долу (фр.)

4 Престъпление срещу човечеството

5 Свобода, равенство, братство (фр.; официален държавен девиз на Франция)