Tag Archives: музика

MARK THESE WORDS

Heavyweight badass

00_Odd Crew - Mark These Words-Front (Large)

(click on the picture for full size)

It’s been a week or so since the Bulgarian quartet Odd Crew, which has been together since 1998, released their latest album, “Mark These Words”. It’s their forth effort under that alias but who counts them anyway. On “Mark These Words” Boyan “Bonzy” Georgiev deliveres the drums, Vasil Raykov screams and shouts as usual, Vasil Parvanovski is the one behind the solo strings, while Martin Stoyanov takes the control of the lows, both as the backing vocalist and the bass player.

With the “Words” Odd Crew keeps on seeking their own path in a metal market subdivided and sullied between cliché forms. And it’s a path strewn with tons of difficulties, downs and ups in every single aspect of life (both personally and professionally). Three years since their third album, Odd Crew have been through hell and back in order to release their forth – they got their US visa cancelation just a week before their fly took off, then they had to fight to find a new producer and a studio (another last minute call), then to find a way to go to Sweden unobstructed, where they eventually recorded it, just to name a few. But once you hear the album, you’ll be like “oh, holy cow, it was fucking worth it!”. Why? Keep reading to find out!

The album’s eponymous song is the opener here. The moment you hear the first twenty seconds, you are already hooked, there’s only one way out, as the curly vocalist sings – to lay back and to listen to the entire album. As one can expects – in complete awe! The crunch comes in full force with Raykov’s clanging voice, leading up to a gorgeous guitar solo from Odd Crew’s guitarist, Vasil Parvanovski. “Lay On Me” was released approximately 2 months prior to the album’s release and mixes both the heaviness and speed of the Odd Crew’s 3rd album, “Beyond the Shell”, and that unique softness they are well-known for. “Dead Man’s Eyes”, similarly to “Lay On Me”, comprises the two specters of the band’s aggressiveness and, um, friendliness, figuratively speaking. “The More in Me” is one of those Odd Crew staples where slow introductory rhythms are almost immediately sodomized by a blast section followed by a thrash breakaway and then mid-tempo trudges, repeat all modes accordingly.

One of the longest songs, despite being only 4.07 long, “Shapes in Grey”, is luxuriant and entrancing as it is murky. The song is chocked with a methodic rage that escalates to a beauteous finale. The song is followed by the explosive “We the Fallen” which is fast, aggressive and belligerent. The last song of “Mark These Words” is the Odd Crew’s voice of anger. “In My Dying Time” is marked by furious riffs, angry-yet-catchy choruses and dynamic arrangement. It grabs you by the throat and throws you into the wall. Ruthlessly.

All in all, the album kicks asses! Big time! Odd Crew really nailed it this time. Where production, songwriting, performance, structure, and sheer, stripped-down emotion and aggression are concerned, I’ll put “Mark These Words” on top of my shelf for quite some time. And repeat it over and over again. This is the product of a band that knows exactly who they are as musicians and writes confidently and accordingly because of that fact. The only reason I believe that’s not their best album (yet, just to be clear) is that I know them personally and I am confident that “Mark These Words” is just a fraction of what they are capable of.

Advertisements

КУПОНОТРОШАЧ

Music is what moves everyone, and without it, life would be pointless1

Замък. Мрак. Зложелатели. Мраз.

Смърт. Вещица. Вампир. Сатана.

Това са първите неща, на които се натъкнах вчера – 31 октомври 2013 г., в замъка в Любляна, който се извисява с целите си величавост и защитнически дух над малкия, китен град. Гледката беше необичайна – все пак не всеки ден се срещаш със Смъртта, носеща своя сърп, нали така? Предвид празника обаче, беше обичайна гледка. Празникът Хелоуин, оплюван остро от традиционалистите и настроените негативно към американските култура и традиции, всъщност е прекрасен повод да се събереш с приятели, да си правите гадни шеги, за които никой няма право да се сърди, и да се клепате с какви ли не бои, мазила, гримове, а за по-малките – и да получат нещо сладко за хапване. Освен това е удобно оправдание да изглеждаш странно, страшно и грозно (жалко, ако изглеждаш така, без да се маскираш). Налагащият се все по-трайно във всички култури празник – били те католически или не – се характеризира с весело настроение, много смях, прибиране по изгрев (а ако си вампир и по-рано) и безброй незабравими мигове. Но! когато човек отива в клуб, бар или въобще в заведение, в което има диджей, тоест музиката се селектира специално за този повод, той очаква тя да носи нужните настроение и дух на празника – все пак не върви на Задушница, когато почитаме покойниците, да надуем силно непонасяща никому музика. Пък и може би въобще да има музика. И обратно – когато отиваме на забава в замък, построен преди почти хиляда години, а поводът е Хелоуин, очакваме музиката да бъде отговаряща на празника. Защото музиката е половината от купона. Музиката е движещата сила, а диджеят – диригентът, който ръководи накъде ще потече течението на нотите и къде то ще отведе слушателите. Но когато диригентът е хванал палката от обратната страна и вместо да гледа към оркестъра, той е с гръб към него – резултатът е повече от плачевен.

Веселата ни дружинка се изстреля от едното жилище към другото, където беше останалата част от хората, които щяха да се присъединят към Бременските музиканти, тоест към нас. Приготовленията не оправдаха очакванията за вечерта. Всеки беше положил усилие, старание, беше инвестирал и пари, за да се забавлява, за да си прекара хубаво, а и най-забавното – за да изглежда „хелоуински“.

Когато пристигнахме пред замъка с такси, което очевидно ни послъга, видяхме какви ли не костюми, какви ли не засмени и весели хора. Влязохме, след като предварително бяхме купили билети, занесохме си нещата на гардероб, за който също платихме, след което започнахме да се заоглеждаме любопитно. Отвътре замъкът беше интересен – две зали, на няколко нива всяко, живи дървета и растителност, но никаква подготовка за празника. Нямаше светещи тикви, нямаше плашещи звуци, декорации. За организаторите, очевидно, беше поредната удобна възможност да изкарат пари, без да дадат нищо. След цялата церемония по „настаняването“ в клуба, изведнъж се спряхме, спогледахме се и разбрахме, че нещо не е както трябва. От радостното ни и приповдигнатото ни настроние не беше останало нищо. Само блед спомен, че сме го имали.

Музиката, която беше основният виновник за рухването на мнозина от нас, беше електронна, монотонна, скучна, некупонджийска. Наистина ли и двамата „музиканти“ зад пултовете (във всяка зала по един) са си мислили, че с хаус музика ще раздвижат хората? Всъщност май не е удачно да слагам въпросителен знак, въпросът е реторичен. Загледах се в хората – повечето стояха някак статично, вдървено, почти вледенено. Не се забавляваха. Музикалният аранжимент, ако мога да използвам това софистицирано определение на помията, на която подложихме ушите си, играеше ролята си в празника много убедително – отблъскваше и отвращаваше всинца ни. За съжаление нямаше на кого да дам бонбони, за да спре с терзанията. Разочаровани, вкиснали и намръщени, заслизахме полека-лека по стръмната пътечка. Погледах часовника – бяхме стояли вътре 35 минути.

С това приключи за нас празникът. Всички страдахме заради двама души – „виртуозите“, които провалиха вечерта на поне седмина души, а сигурен съм и на още мнозина там горе, в замъка. Благодарение на незнанието, липсата на опит, неразбирането на двамата диджеи, ние се прибрахме разочаровани и с горчив привкус в устата. Защото музиката е тази, която докосва всекиго, която прави живота ни по-пъстър, цветен и емоционален. Която прави сивото ежедневие богато на багри и чувства. За съжаление, тя е и един мощен канал за правене на пари – както на глобално, така и на локално ниво. А често, когато пари стоят зад дадено нещо, качеството остава на заден план.

„Без музика, животът щеше да е грешка“ са думи на Ф. Ницше. Предвид вчерашното ни преживяване, бих казал, че господин Ницше е в грешка – понякога е по-добре животът да е „без музика“.


1Музиката докосва всекиго, без нея животът би бил безсмислен – отговор на седмокласник в САЩ на въпроса „Защо музиката е важна?“