Tag Archives: култура

ПЪЗЕЛЪТ РОЯВА

Или за дебнещия звяр

photo 1.

 

Сирийски Кюрдистан, Западен Кюрдистан или казано с една дума – Роява („запад“ на кюрдски), е от 2012 де факто автономен кюрдски регион на север и североизток в Сирия.

В тази област тази година се формира – преди всичко поради спецификата на историческия контекст – може би най-напредничавият ляв строй в Близкия изток. Като е редно да подчертая, че не говорим за „социалистически доктрини“, а за един концепт, който е авангарден и напреднал във всичките си аспекти – концепт, инкорпорирал в себе си изконните леви идеи – такива, каквито би трябвало да бъдат; свободни от машинациите и прекомерните „адаптации спрямо историческите обстоятелства“. Говорим за структура, която в основите си е изградена на пряката демокрация, работническа саморегулация, абсолютно полово равноправие и други изконни човешки права.

Разбира се, никога не може едно нещо да е идеално, в този ред на мисли и „Революцията Роява“ не е, но при всички случаи става дума за един изключително важен, истински демократичен проект, от който една трета е погълната от ислямо-фашистката терористична фракция ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта).

Актуалната борба за града Кобане (намиращ се в северната и централна част на Сирия, близо до границата с Турция) сама по себе си добива едно много по-сериозно измерение, символика, която надхвърля рамките на геостратегията.

Най-напред – малко терминология. Военният контрол над тази област се упражнява от кюрдските Народни отбранителни отряди (Yekîneyên Parastina Gel, YPG), които водят началото си от началото на войната в Сирия (2011 г.) и от партията Демократичен съюз (Partiya Yekîtiya Demokrat, PYD). PYD е лява, секуларна кюрдска партия пряко свързана с Кюрдистанската работническа партия (Partiya Karkerên Kurdistan, PKK) – някога марксистка революционерска и партизанска, бореща се за независимостта на Кюрдистан (от Турция), днес развиваща и други политически и тактически идеи.

Важно е да спомена, че в Сирийски Кюрдистан, Роява, днес има две ключови и основни кюрдски фракции. Първата е вече споменатата, про-PKK лява PYD. Другата е Кюрдски национален съвет (Encûmena Niştimanî ya Kurdî li Sûriyê, KNC).

Двете най-мощни фракции, предимно поради нуждата, си сътрудничат в Роява, но иделогически са изключително различни. А именно, KNC е спонсорирана от „десния“ Масуд Барзани, президент на Иракски Кюрдистан, и подкрепяна от турския президент Ердоган, с когото са в добри, приятелски отношения.

В някое друго време, а и измерение, двете кюрдски политически сили, лявата PYD и дясната KNC, трудно биха се съгласували и сътрудничили, но въпреки това сега работят заедно в името на общия кюрдски интерес.

Но с условността на една важна разлика. Лявата PYD контролира YPG и не допуска нито една друга политическа партия да изгради свои военен отряд или единица. Ситуацията е такава, че YPG са достатъчни за отбраната на Роява, но няма съмнение, че с това запазват и своята политическа доминация.

На териоторията на Роява, т.е. кюрдската околия в Сирия, съществуваше мир до появата на ИДИЛ. Свободната армия на Сирия (Free Syrian Army, FSA) не ги нападаше, а войските се изтеглиха от кюрдските земи. От своя страна, кюрдите се възползваха от факта, че техните земи се превърнаха в оазис на мира във воюващата Сирия, и постигнаха значителен напредък в развитието на строя, наричайки процеса „Революция Роява“.

Устоите, върху които са замислили своя бъдещ строй, без съмнение, е много прогресивен, а самата идея произтича най-вече от есенциалната еволюция на политическата доктрина на PKK, изоставила марксисткия революционен характер и започнала да прокламира един децентрализиран модел с ударение върху пряката демокрация.

Но някои кюрди приписват на Роява и някои митове и черти, които не са съвсем точни. Например историята за „революция“ е леко пресилена – Роява не е „територия, освободена от режим“, както някои твърдят, а по-скоро сирийските военни своеволно „предадоха“ на кюрдите контрола на основата на директна, макар и не публична уговорка.

Кюрдите в Роява обичат да изтъкват своите прогресивни идеали като модел за строй не само в Кюрдистан, но и като модел за „бюрократична държава“ навсякъде. Проблемът с въпросните идеали е явното отричане на прагматизма и кюрдската извънредно активна „реалполитика“ (подобно на времето преди Кисинджър при проблемата, развила се през 70-те в отношенията между САЩ и Китай). Не е тайна, че PYD са вече години наред в контакт със САЩ, макар това са онези същи САЩ, които класифицират PKK, покровителстваща PYD, като „терористична организация“.

От известно време има опити от страна на САЩ да наговорят кюрдите в Роява да преминат на страната на FSA и заедно да поведат борба против властта в Дамаск. Вашингтон иска кюрдите да нападнат именно онези, които позволиха развитието на собствената автономия. Ако кюрдите възприемат и застанат зад тази позиция, ще загубят крехкото доверие, което им се гласува, но самият факт, че се впускат в такива консултации, донякъде вече поставя под въпрос техните толкова изтъквани възвишени идеали.

Дали историческият контекст на кюрдския въпрос неминуемо изгражда определено ниво на „опортюнизъм“? И това може да се аргументира. Но е факт, че самите кюрди в Сирия често не знаят на кого да разчитат – тъй като е ясно, че всеки „съюзник“ може да бъде и техен враг. Сириският власти в Дамаск дадоха автономия на кюрдите, изтеглиха войските, а кюрдите поеха контрола над Роява, но докога? Какво ще се случи, ако един ден сирийската войска победи в тази война – ще остави ли кюрдите на мира, имайки предвид, че точно Сирийски Кюрдистан „лежи“ върху значителен обем от ресурси?

Това би била адекватна награда за кюрдите, които, реално погледнато, можеше още в началото да се присединят към бунтовниците, а САЩ със сигурност им е предлагал какво ли не в замяна на такава лоялност. Но фактът, че статутът на сирийските кюрди никога не е бил правно дефиниран, автономията съществува само де факто, но не и де юре, което е допълнителна причина за кюрдското притеснение.

Хронологично след това се „случи“ ИДИЛ, която мощно и брутално връхлетя върху кюрдите, които се надяваха, че ще избегнат пъкъла на войната. Не само, че не го избегнаха, но ги връхлетя в най-суровия, лош и геноциден облик.

Трябва да се запитаме – наказва ли някой кюрдите заради техния неутралитет? При всички случаи, без значение до каква степен строят Роява е „революция“ или „еволюция“, ИДИЛ настоява да заличи всички вкупом от лицето на земята.

Това е страховит сценарий, тъй като наред с всички негативи, които може да се припишат на кюрдите, техният проект може би все пак е най-позитивният аспект на тази всеобща хаотична ситуация. Именно за онези, които просто обичат да търсят идеализма в смута и бъркотията, Роява е единственият позитивен идеализъм, който произлезе от т.нар. „революция“ в Сирия, започнала 2011 г.

Защо настойчиво да търсим позитивни истории там, където ги няма, ако те съществуват на някакви си стотина километра встрани? Последните години много хора бяха просто въодушевени от идеята за политически ислям, виждайки в неговото появяване нещо истински демократично и прогресивно. Каква криза трябва да бъде в редовете на прогресивните, че политика „несвободна“ (простете за измислената дума) от религия е изтъквана като „новото голямо нещо“? Тоя аргумент винаги е бил странен и трудно разбираем за мнозина.

По-добре политически ислям вместо диктатура? Защо дебатът трябва да се свежда до само тези два избора? Кое е толкова отблъскващо в имплементацията на секуларна демокрация в Близкия изток? Защо не ѝ се даде възможност? Защо историята за демокрация в този район се превърна в история за политически ислям (т.е. ислямизъм)?

Европейските либерални леви със сигурност не биха заложили в Европа на „политически католицизъм“ или „политическо православие“, защо тогава мнозина са поддръжници на политическия ислям в Близкия изток? Заради предпоставките, че за хората в Близкия изток религията е по-важна отколкото за хората в Европа? Но дори и да е така, за какво им е амалгамация на държавата и религията? Нима в секуларна Сирия е забранено да си сунит, християнин или евреин? С какво око политеският ислям гледа на малцинствата, да кажем на евреите?

По-скоро е изопачаване, когато дежурните европейски моралисти започнат от все сърце да прокламират дясноцентристки идеологии, в които, apropos, често не липсва отровна расистка и антисемитска реторика, като някакъв идеал.

Единственият аргумент за разпространението на политическия ислям е фактът, че често е съвместим със западните либерални пазарни ценности. Факт е, че политическият ислям по правило въобще не говори за исляма, а повече се интересува от темите за увеличаването на вноса, работните места, трупането на капитал. Това е език на споразумението, типичният десен „про-бизнес“ език, с който религията ще се използва само като средство за контрол. Да погледнем Турция, тя е идеален пример – затова не е учудващо, че години наред на Запад се подкрепя идеята за разпространение на „турския модел“ в целия регион.

Онова, което все пак изглежда „натъкмено“ и изопачено, всъщност не е – либералните леви моралисти на Европа всъщност се превърнаха във фанатични обожатели на свободния пазар, но заради миналото, от което произлизат и защитават, все още самите те не могат да си признаят. Но заради факта, че днес са това, което са, могат да разчитат на широка медийна експозиция, която създава лъжлива картина, като че ли са те единствените представители на европейската левица, което, разбира се, е абсолютно неправилно.

Но ако ще говорим за прогрес, прогресът не е властта в Дамаск, но, бога ми, нито пък са ислямистите, които с такава лекота преминават от „умерените“ към радикалните редици, – което всъщност говори много за тях – по отношение на случващото се в Роява. От друга страна, всъщност са. Да погледнем защо.

Кюрдите в Роява обичат да се ласкаят, че са различни, че от първоначалните искания за свобода, демокрация и човешки права е останала само Роява. Това не е съвсем точно – многобройните сирийци, които излязоха на улицата в търсене на именно онези промени, също имаха автентични желания и искания. Проблемът е в това, че някому очевидно не прилягаше актуалната властваща номенклатура в Дамаск, но този някой не е единствен – не прилягаше и на онези, които се постараха народните недоволства да бъдат бързо „отвлечени“ от външни военни, чиито идеали, в по-голямата част от случаите, не бяха демократичните промени, а преди всичко радикален ислямизъм.

Кюрдите, заради собствените си етнически разбирания, бяха пощадени от сериозните промени и успяха да „добавят“ отделни идеали към собствените си виждания. Днес идеалистите в Роява все още твъдят, че не е правилно, че развойният процес се е случил благодарение на споразумение, произтекло от „режима“, но този фактор е просто невъзможно да се игнорира. Същите ще твърдят как YPG „никога не са били ничие политическо крило“, а просто кюрдската отбрана, което, още веднъж, не е съвсем точно. YPG е под покровителството на PYD, което не е кой знае каква тайна.

Кое е толкова прогресивно в Роява? Всъщност доста неща. Като първо, строят, който държи на съжителството, даващо право на малцинствата директен достъп до властта.

Сирийски Кюрдистан, Роява, се появи де факто в началото на тази година и се състои от три кантона:

34 (2)

трите кантона в жълт цвят, съставляващи Роява (Сирийски Кюрдистан

34 (1)

как би изглеждала Роява, ако е обединена територия – цялата граница между Сирия и Турция би бил Сирийски Кюрдистан

  • Джезира (Cizire или Jazeera) – на североизток в Сирия, на границата с Ирак (образуван на 21 януари 2014 г.). В този кантон (в който властта все още се намира преди всичко в ръцете на кюрдите) се намират важните градове Камишли (Qamishli), Ал-Хасеке (Al-Hasakah), Рас ал-Айн (Ras al-Ayn) и други.
photo 5

кантон Джезира

  • Ефрин – на северозапад в Сирия (образуван на 29 януари 2014 г.). В този кантон главен град е Ефрин и целият кантон, подобно на Джезира, се намира под контрола на кюрдите.
photo

кантон Ефрин

  • Кобане – на север в Сирия, на границата с Турция (образуван на 27 януари 2014 г.). Този централен кюрдски кантон досега вече почти изцяло е под властта на ИДИЛ. Само град Кобане все още се съпротивлява, в който обаче ИДИЛ вече е влязла и се очаква всеки момент да падне. Преди нападението над града ИДИЛ превзеха повече от сто кюрдски селища, т.е. целия централен кантон на Роява – Кобане. С други думи, ИДИЛ елиминира една трета от Сирийски Кюрдистан.
photo 1

кантон Кобани

Възможен ли е сценарият, при който ИДИЛ ще „погълне“ изцяло Сирийски Кюрдистан? Може, и още как, две мнения по въпроса няма – въпросът обаче е кого ще обслужи това? Вашингтон? Надали, те имат определени планове за кюрдите и знаят, че могат да спечелят лоялността на кюрдите, които не очакват от никого в района нито подкрепа, нито солидарност. На Дамаск също надали ще се услади, кюрдите в крайна сметка са единствената групировка против която не трябваше да воюват. Изчезването на Роява ще обслужи само един играч – Турция.

Защо Турция се страхува така панически от Роява? Всъщност Анкара се плаши от Роява по същата причина, поради която Москва се уплаши от социалистическите тендеции в началото на въстанието в Донбас. Кюрдите в Роява изтъкват, че биха желали да запишат нова страница в историята, да изградят модел, който ще се базира на човечността, морала, уважението, правдата, самоуправлението и равенството.

Това са напредничави, модерни идеали, които нито един национален режим не харесва. Затова кантонът Кобане изчезна при геноцидната вълна на кампанията на ИДИЛ и затова се подготвя масово клане в града Кобане.

photo 2

Черните точки са позициите на ИДИЛ

Ситуацията, на която ставаме свидетели днес, може, за съжаление, да се съпостави много добре с някои исторически събития. Онова, което наблюдаваме, е типична наклонност към фашизъм с цел задушаване на автентичния прогрес. Методите на фашизма или ислямо-фашизма (няма кой знае каква разлика) са същите – враговете на прогреса ще се ангажират с нереакционни групировки, които могат да намерят, и ще бъдат изпратени да убиват и да потопят в кръв всичко, което се смята за заплаха.

30-те години на миналия век фашисткият пуч в Испания е преждевременно спрян от работнически бунт, а протестът е предвождан от анархисти и социалисти. От този бунт в множество части на Испания възникнаха автентична социална революция, в която цели градове достигнаха до управление чрез пряка демокрация.

Както и кюрдите днес в Роява, така и испанските революционери – както и техните сподвижници от международните бригади – имаха визията, че ще създадат едно ново, свободно общество, което ще бъде последвано от останалия свят. Когато обаче визията им порасна, всички велики сили се обединиха против тях. Фашистки Германия и Италия изпращаха хора и оръжие зад граница, а другите сили застанаха зад позицията за „ненамеса“ (пасивно наблюдение на потушаването на революция). Гражданската война продължи няколко години и революцията в Испания беше потушена с едно от най-кървавите кланета на ХХ век.

В Роява се случи нещо наподобяващо на освободените испански градове преди потушаването на революцията. В Роява се сформира народен съвет като тяло, взимащо решения, като във всеки окръг се избират трима ръководители на етническа основа – един кюрд, един арабин и един асириец или арменски християнин (в зависимост от окръга). Освен това, поне един от тримата трябва да бъде жена.

Кюрдите с право се питат „как е възможно на едно място да се случи такъв напредничав строй, а за това международната общност, по-точно международната левица, просто да мълчи?“ Възможно е, и още как е възможно. Международната левица напоследък „прогрес“ намира само на страниците на пропагандните и корпоративни mainstream медии, затова не е чудно, че като „прогрес“ виждат идването на Морси на власт в Египет, което си беше обикновена (зло?)употреба на демокрацията.

Дали на левицата пречи фактът, че кюрдите в Роява получиха своята независимост (самостоятелност може би по-точно) чрез споразумение със за някои толкова омразния „режим на Асад“? Дори и да презират властта в Дамаск, защо кюрдите трябва да бъдат жертва на техните късогледство и тесногръдие?

За онези, които следят ситуацията малко по-широко, на модерната европейска левица пречи всичко, което е свързано с PKK и марксистките партизани, които мнозина заклеймиха като „сталинистки“. Но това са някакви стари заблуди, тъй като днес PKK въобще не е онова, което някогашната PKK е била. Факт е, PKK е била „ленинско“ движение от глава до пети, но тяхната доктрина значително се е развила до днес.

Техният лидер, Абдула Йоджалан (Abdullah Öcalan), е в турска тъмница от 1999 г. Но именно негова е заслугата за изграждането и начертаването на новите парадигма и път на PKK. Така например PKK днес въобще не търси формирането на кюрдска държава, а нещо съвсем друго по пътя на анархическите мисли, нещо, което наричат „либертарианско общество“.

За какво иде реч? Кюрдите са за формирането на свободна и автономна общност основана на пряката демокрация, която в крайна сметка трябва да започне да се разпространява и извън държавните граници, а като глобална поанта – заличаването на границите въобще. Чрез този модел, твърдят кюрдските националисти, ще се задвижи глобално движение в посока към истинската демокрация, икономика, която би функционирала на основата на сътрудничеството (без експлоатация на работниците), а постепенно ще се ликвидират бюрократичните държави.

Както и да го „опаковат“ кюрдите в Роява, това все пак има всички характеристики на социализъм; един нов подход към социализма от перспективата на ХХI век.

Следейки техните идеи, не е трудно да се заключи и разбере кои са техните модели. Моделът, който PKK днес прокламира, всъщност е адаптация на идеите на революционната група на Сапатистката армия в мексиканския район Чиапас. Имайки тази визия като свое ръководство, PKK провъзгласи примирие с Турция и се посвети на изграждането на демократични структури във вече овладените територии.

Доколко възможно е такова нещо да се развие на територията на Турция, е много съмнително, но Сирия се превърна в идеално място за такъв експеримент. През 2012 г. сирийските власти буквално заявиха на кюрдите и ги заставиха – „ето ви територия, правете каквото искате, само не ни нападайте“. Това даде възможност на кюрдите пълната свобода да имплементират на място доктрината на PKK, която от своя страна се изроди и попадна в класическите рамки на революционен социализъм и достигна до едни съвсем нови измерения.

photo 3

Привърженичка на YPG патролира

Бяха сформирани съвети, събрания, народна милиция, а недвижимото имущество на сирийските власти беше превърнато в работно място за автономните кооперативи. Ако не е социалистическа, поне е социална революция. И всичко това кюрдите постигнаха въпреки спорадичните нападения на средновековните екстремисти от ИДИЛ; но тези ранни нападения бяха малък проблем в сравнение със сегашните. ИДИЛ, както знаем, това лято „направи кръгче“ в Ирак и се въоръжи с най-модерните оръжия американско производство, с които, по ирония на съдбата, се изгражда и иракската войска. След завръщането си от Ирак в Сирия ИДИЛ не беше същата ИДИЛ – в момента това е една огромна терористична войска, която е невъзможно да бъде спряна от народната милиция на Роява.

Въпреки тежката ситуация, силите на Роява и PKK (всъщност идеологически погледнато една и съща сила) успяха това лято да влязат в Ирак и да сломят обсадата, устроена от ИДИЛ, над планината Синджар. Хиляди йезиди (кюрдска етно-религиозна общност) бяха спасени след като иракските кюрди, управляваните от Барзани Пешмерга (термин, използван от кюрдите за назоваване на въорежени кюрдски бойци), избягаха от бойното поле. В района победата на Роява се радваше на голяма радост, смяташе се за велик подвиг, докато американските и европейските медии единогласно я премълчаха, приписвайки победата при планината Синджар на американските въздушни сили (събужда реминсценции към 90-те години на ХХ век и ударите в бивша Югославия, това е сигурно).

ИДИЛ се върна с американси танкове, артилерия, оръжия… Турската армия се намира на границата и възпрепятства влизането на кюрдските борци от турска странна, възпрепятства всяко подсилване и подкрепление, било то човешко или с оръжие. В същото време над Кобане бръмчат американските военни самолети, „въдворявайки“ ред от време на време, символично, за да може да си изчистят ръцете, когато започне унищожителното клане над кюрдите от страна на ИДИЛ.

Коя е модерната Фаланга (крайно дясна политическа партия в Испания, създадена през 1933 г. от Хосе Антонио Примо де Ривера, б.а.), ако не ИДИЛ? Кои са съвременните Муерес Либрес (Свободни жени; анархистка женска организация в Испания, бореща се за женската работническа класа, б.а.), ако не храбрите жени на барикадите на гр. Кобане? Скандално и престъпническо е, че светът, международната левица, допуска ужасяващия сценарий, който ще застигне Роява. Страшно е, че точно тази същата международна левица непрекъснато се оплаква как в света „нищо не се случва“, няма вече истински леви движения, подвизи – сега, когато един се роди и порасна, ще бъде оставен на бруталното унищожение от страна на невежи фашисти, а историята ще се повтори още веднъж.

Всяко фашистко нападение в Сирия и Ирак е страшно, но точно това нападение над Кобане е по-специално, болезнено, може би защото е трудно да се гледа на Кобане като на град, подобен на останалите, точка на геополитическата карта на Близкия изток. Знаейки, че Кобане е много повече, че в него до съвсем скоро се развиваха идеи за пряка демокрация, за която толкова много се говори на теория, знаейки, че това е бил град, в който работническото самоуправление е върнато като перфектния обществен строй, контриращ света, в който експлоатацията доминира почти навсякъде… знаейки всичко това, ще бъде изключително болезнено да се гледа „угасването“ на този град, а за това усещане допринася и фактът, че във всеки един момент може да бъде спасен от страна на участниците САЩ и Турция. Няма да бъде спасен, не може и не бива да бъде спасен; градовете с автономни социалистически тенденции не се спасяват – Кобане няма да бъде спасен. Вече знаем защо.

Библиография

http://www.vice.com/vice-news/rojava-syrias-unknown-war

http://english.alarabiya.net/en/views/news/world/2013/08/03/Looking-at-Rojava-from-Turkey.html

http://kurdishquestion.com/kurdistan/west-kurdistan/syrian-civil-war-emergence-of-a-kurdish-autonomy-in-rojava/126-syrian-civil-war-emergence-of-a-kurdish-autonomy-in-rojava.html

http://www.foreignpolicy.com/articles/2014/10/07/washington_secret_back_channel_talks_with_kurdish_terrorists_turkey_syria_robert_ford_exclusive

https://www.greenleft.org.au/node/57438

http://kurdishquestion.com/insight-research/analysis/what-did-autonomy-bring-to-the-peoples-of-rojava.html

http://www.reuters.com/article/2012/07/24/us-syria-crisis-turkey-kurds-idUSBRE86N12W20120724

http://roarmag.org/2014/07/rojava-autonomy-syrian-kurds/

http://rudaw.net/english/middleeast/syria/30092013

http://rudaw.net/english/middleeast/syria/13112013

http://www.ekurd.net/mismas/articles/misc2014/1/syriakurd1028.htm

http://civiroglu.net/the-constitution-of-the-rojava-cantons/

http://www.advance.hr/vijesti/razbijanje-rojava-revolucije-ideali-jednakosti-radnicke-samouprave-i-direktne-demokracije-upravo-se-guse-u-krvi-i-genocidu-od-strane-fanaticnog-fasizma-pred-ocima-cijelog-svijeta-i-medunarodne-ljevice-koja-to-mirno-promatra/

http://mednuce.com/en//haber/2344/democratic-autonomy-has-declared-in-afrin-canton-in-rojava.html

http://www.hurriyetdailynews.com/pyd-has-authority-only-on-regions-given-by-the-al-assad-regime-iraqi-kurdish-leader-barzani-.aspx?pageID=238&nID=57956&NewsCatID=352

http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/middleeast/syria/11155020/War-for-Kobane-13000-terrified-Kurds-trapped-between-Isil-and-Turkish-border.html

http://cemoti.revues.org/590

Advertisements

ЧУ ЛИ? ЩЯЛО ДА ВАЛИ!

Ако не тече, поне капе1

Тин-тин (или както там трябва да изглежда графическият вариант на телефонно позвъняване при получаване на съобщение). Тин-тин в 20.30, че заминаването за карнавала във Венеция няма да бъде в 8.30 сутринта, а в 5.45. А ако нямах заряд в батерията? Или не бях чул онова магическо тин-тин?

Бял кахър, важното беше, че ни предстоеше 3-часово пътуване до Венеция, град, за който дори в горите тилилейски са чували. Сутринта, в която тя бе недоволна и мрънкаща, а той ядосан и мъмрещ, започна с кратък спор, превърнал се в краткотраен скандал, чаша прясно изцеден сок и закуска на крак. Притеснени, пристигнахме към 5.50. „Дано не сме закъснели, дано не сме ги изпуснали“. Трите рейса, поместващи 150 души, потеглиха в 6.30. Язък за чашата сок; можеше да са две.

Пътуването беше кратко и почти неусетно, тъй като всички спяха, слушаха музика или гледаха филми. Аз спах. Стигнахме за 15-20 минути, вместо за 3 часа.

Достатъчно умни се оказахме, проверявайки времето in advance. Щяло да вали? „Кого плашиш ти бе, ха-ха?!?“ Тя с пола и ризка, той с пролетното якенце. Той със зимните обувки, нали се сещате, за всеки случай. Тя – с новопридобитите пролетно-летни обувки (обувчици?), нали се сещате, да ги разтъпче.

Щяло да вали?!?

Почти през цялото време по пътя натам ту запръскваше, ту спираше, ту започваше, ту преставаше, ту потоп, ту покой. Не се уплашихме, казаха ни, че в 16.00 ще е „връщането“, а според прогнозата дъждът щеше да започне своя апокалиптичен поход около 17.00. До тогава – краткотрайни превалявания, както ги наричат синоптиците.

Пристигнахме в 10.58, лодката се предполагаше, че ни чака, т.е. към 11.20 трябваше да положим нозе на първия от 118-те свързани острова, оформящи световноизвестния il grande canale гьол. Чакахме около час и половина, докато накрая дори на гларусите им стана студено, мокро и мъчно и си тръгнаха, преди да се качим на 40-50-годишното корито, кръстено с оригиналното „Марина“, което, със своите дървени сълзи, разказваше за безславното си минало на роб-черноработник, трамбовал едно и също трасе в продължение на последния половин век.

В края на краищата пристигнахме. В 13.00 часа бяхме там, като все пак „спечелихме“ един час от тръгването; „пребихме“ го, подобно на дузпа във футбола, за 17.00.

Карнавал сам по себе си не съществува. „Карнавалът“ е събирането на невъобразим и математически невъзможен брой лица (разбирай туристи), носещи маски, всяка от които със своя собствена история, ходещи напред-назад като безглáви мухи и щракащи всяко второ прозорче на поредната полусрутена къщурка. Тазгодишният фестивал обаче бе различен! Не беше маскарад, а… чадърад! Имаше повече чадъри на глава от населението, отколкото глави на чадъри от произдовството.

Пообиколихме, поснимахме се, порадвахме се. Дойде време да се връщаме. Отидохме в 16.55 на „пристанището“, не искахме да изпуснем гемията, нъл‘ тъй? Този път нямаше засечки, лодката пристигна навреме – в 17.15. Тези extra 15 минути бяха достатъчни, за да ударят самочувствието и най-големите амфибии. Град с размерите на грахово зърно започна безмилостно да шиба 3-евровите чадъри. Поне на хората, които имаха такива. Той и тя  нямаха. Той и тя издържаха. Чадърите – не.

Щяло да вали?!?

Уморени, изтерзани, леко ядосани, невероятно усмихнати, засмени и развеселени, ние се качихме в малкия брат на оная гемия – 30-годишния, още по-оригинално кръстен „Марко Поло“, който със своите няколкосантиметрови пролуки тук и там само породи злостен смях у нас, отколкото уплаха. На краставичар краставици – не! В края на пътуването с малкия брат изцедихме прането, облякохме го (което беше грешка, защото веднъж свалиш ли мокра дреха, никога повече не бива да я обличаш, преди да е изсъхнала) и доволни слязохме от г-н Поло – та нали ни чакаше само три минути ходене до нашия автобус – ах, до топлия, безветрен и приятно сух автобус!

Тридесет минути безмилостна, жестока, брутална, блъскаща, сурова, недодялана, дръзка, насилническа и варварска буря, каквато и по филмите не създават, защото зрителите ще сезират съответните органи! Тридесет минути, в които Содом и Гомор изглеждаха като Акапулко през лятото в сравнение с това, което се изсипа върху ни. Божият гняв, яростта на Природата ли беше това, не знам. Но ни съсипа. Тридесет минути, които мнозина от нас биха заменили с което и да е мъчение, причинявано от Светата инквизиция през Средновековието. Неописуемо, невъобразимо, неописано, неизречено.

Това бяха за нас тези тридесет минути, в които чакахме автобуса, докато накрая, оказа се, че, видиш ли, сме объркали паркинга. Мал шанс, брат ми.

В тези 30 минути, някак впрочем, тя го загуби, а той нея също. И двамата се притесняваха, и двамата с любовна грижовност тръпнеха да видят другия. За щастие (все пак това е весела и щастлива история), намериха се!

Следващите 3 часа, в които шофьорът позволи използването на тоалетната в автобуса, която никога не е била използвана, както и полуголите хора, не заслужават вниманието на драгия читател!

А някой каза, че щяло да вали. Врели-некипели.


[1] Българска поговорка


КУПОНОТРОШАЧ

Music is what moves everyone, and without it, life would be pointless1

Замък. Мрак. Зложелатели. Мраз.

Смърт. Вещица. Вампир. Сатана.

Това са първите неща, на които се натъкнах вчера – 31 октомври 2013 г., в замъка в Любляна, който се извисява с целите си величавост и защитнически дух над малкия, китен град. Гледката беше необичайна – все пак не всеки ден се срещаш със Смъртта, носеща своя сърп, нали така? Предвид празника обаче, беше обичайна гледка. Празникът Хелоуин, оплюван остро от традиционалистите и настроените негативно към американските култура и традиции, всъщност е прекрасен повод да се събереш с приятели, да си правите гадни шеги, за които никой няма право да се сърди, и да се клепате с какви ли не бои, мазила, гримове, а за по-малките – и да получат нещо сладко за хапване. Освен това е удобно оправдание да изглеждаш странно, страшно и грозно (жалко, ако изглеждаш така, без да се маскираш). Налагащият се все по-трайно във всички култури празник – били те католически или не – се характеризира с весело настроение, много смях, прибиране по изгрев (а ако си вампир и по-рано) и безброй незабравими мигове. Но! когато човек отива в клуб, бар или въобще в заведение, в което има диджей, тоест музиката се селектира специално за този повод, той очаква тя да носи нужните настроение и дух на празника – все пак не върви на Задушница, когато почитаме покойниците, да надуем силно непонасяща никому музика. Пък и може би въобще да има музика. И обратно – когато отиваме на забава в замък, построен преди почти хиляда години, а поводът е Хелоуин, очакваме музиката да бъде отговаряща на празника. Защото музиката е половината от купона. Музиката е движещата сила, а диджеят – диригентът, който ръководи накъде ще потече течението на нотите и къде то ще отведе слушателите. Но когато диригентът е хванал палката от обратната страна и вместо да гледа към оркестъра, той е с гръб към него – резултатът е повече от плачевен.

Веселата ни дружинка се изстреля от едното жилище към другото, където беше останалата част от хората, които щяха да се присъединят към Бременските музиканти, тоест към нас. Приготовленията не оправдаха очакванията за вечерта. Всеки беше положил усилие, старание, беше инвестирал и пари, за да се забавлява, за да си прекара хубаво, а и най-забавното – за да изглежда „хелоуински“.

Когато пристигнахме пред замъка с такси, което очевидно ни послъга, видяхме какви ли не костюми, какви ли не засмени и весели хора. Влязохме, след като предварително бяхме купили билети, занесохме си нещата на гардероб, за който също платихме, след което започнахме да се заоглеждаме любопитно. Отвътре замъкът беше интересен – две зали, на няколко нива всяко, живи дървета и растителност, но никаква подготовка за празника. Нямаше светещи тикви, нямаше плашещи звуци, декорации. За организаторите, очевидно, беше поредната удобна възможност да изкарат пари, без да дадат нищо. След цялата церемония по „настаняването“ в клуба, изведнъж се спряхме, спогледахме се и разбрахме, че нещо не е както трябва. От радостното ни и приповдигнатото ни настроние не беше останало нищо. Само блед спомен, че сме го имали.

Музиката, която беше основният виновник за рухването на мнозина от нас, беше електронна, монотонна, скучна, некупонджийска. Наистина ли и двамата „музиканти“ зад пултовете (във всяка зала по един) са си мислили, че с хаус музика ще раздвижат хората? Всъщност май не е удачно да слагам въпросителен знак, въпросът е реторичен. Загледах се в хората – повечето стояха някак статично, вдървено, почти вледенено. Не се забавляваха. Музикалният аранжимент, ако мога да използвам това софистицирано определение на помията, на която подложихме ушите си, играеше ролята си в празника много убедително – отблъскваше и отвращаваше всинца ни. За съжаление нямаше на кого да дам бонбони, за да спре с терзанията. Разочаровани, вкиснали и намръщени, заслизахме полека-лека по стръмната пътечка. Погледах часовника – бяхме стояли вътре 35 минути.

С това приключи за нас празникът. Всички страдахме заради двама души – „виртуозите“, които провалиха вечерта на поне седмина души, а сигурен съм и на още мнозина там горе, в замъка. Благодарение на незнанието, липсата на опит, неразбирането на двамата диджеи, ние се прибрахме разочаровани и с горчив привкус в устата. Защото музиката е тази, която докосва всекиго, която прави живота ни по-пъстър, цветен и емоционален. Която прави сивото ежедневие богато на багри и чувства. За съжаление, тя е и един мощен канал за правене на пари – както на глобално, така и на локално ниво. А често, когато пари стоят зад дадено нещо, качеството остава на заден план.

„Без музика, животът щеше да е грешка“ са думи на Ф. Ницше. Предвид вчерашното ни преживяване, бих казал, че господин Ницше е в грешка – понякога е по-добре животът да е „без музика“.


1Музиката докосва всекиго, без нея животът би бил безсмислен – отговор на седмокласник в САЩ на въпроса „Защо музиката е важна?“