ЧУ ЛИ? ЩЯЛО ДА ВАЛИ!

Ако не тече, поне капе1

Тин-тин (или както там трябва да изглежда графическият вариант на телефонно позвъняване при получаване на съобщение). Тин-тин в 20.30, че заминаването за карнавала във Венеция няма да бъде в 8.30 сутринта, а в 5.45. А ако нямах заряд в батерията? Или не бях чул онова магическо тин-тин?

Бял кахър, важното беше, че ни предстоеше 3-часово пътуване до Венеция, град, за който дори в горите тилилейски са чували. Сутринта, в която тя бе недоволна и мрънкаща, а той ядосан и мъмрещ, започна с кратък спор, превърнал се в краткотраен скандал, чаша прясно изцеден сок и закуска на крак. Притеснени, пристигнахме към 5.50. „Дано не сме закъснели, дано не сме ги изпуснали“. Трите рейса, поместващи 150 души, потеглиха в 6.30. Язък за чашата сок; можеше да са две.

Пътуването беше кратко и почти неусетно, тъй като всички спяха, слушаха музика или гледаха филми. Аз спах. Стигнахме за 15-20 минути, вместо за 3 часа.

Достатъчно умни се оказахме, проверявайки времето in advance. Щяло да вали? „Кого плашиш ти бе, ха-ха?!?“ Тя с пола и ризка, той с пролетното якенце. Той със зимните обувки, нали се сещате, за всеки случай. Тя – с новопридобитите пролетно-летни обувки (обувчици?), нали се сещате, да ги разтъпче.

Щяло да вали?!?

Почти през цялото време по пътя натам ту запръскваше, ту спираше, ту започваше, ту преставаше, ту потоп, ту покой. Не се уплашихме, казаха ни, че в 16.00 ще е „връщането“, а според прогнозата дъждът щеше да започне своя апокалиптичен поход около 17.00. До тогава – краткотрайни превалявания, както ги наричат синоптиците.

Пристигнахме в 10.58, лодката се предполагаше, че ни чака, т.е. към 11.20 трябваше да положим нозе на първия от 118-те свързани острова, оформящи световноизвестния il grande canale гьол. Чакахме около час и половина, докато накрая дори на гларусите им стана студено, мокро и мъчно и си тръгнаха, преди да се качим на 40-50-годишното корито, кръстено с оригиналното „Марина“, което, със своите дървени сълзи, разказваше за безславното си минало на роб-черноработник, трамбовал едно и също трасе в продължение на последния половин век.

В края на краищата пристигнахме. В 13.00 часа бяхме там, като все пак „спечелихме“ един час от тръгването; „пребихме“ го, подобно на дузпа във футбола, за 17.00.

Карнавал сам по себе си не съществува. „Карнавалът“ е събирането на невъобразим и математически невъзможен брой лица (разбирай туристи), носещи маски, всяка от които със своя собствена история, ходещи напред-назад като безглáви мухи и щракащи всяко второ прозорче на поредната полусрутена къщурка. Тазгодишният фестивал обаче бе различен! Не беше маскарад, а… чадърад! Имаше повече чадъри на глава от населението, отколкото глави на чадъри от произдовството.

Пообиколихме, поснимахме се, порадвахме се. Дойде време да се връщаме. Отидохме в 16.55 на „пристанището“, не искахме да изпуснем гемията, нъл‘ тъй? Този път нямаше засечки, лодката пристигна навреме – в 17.15. Тези extra 15 минути бяха достатъчни, за да ударят самочувствието и най-големите амфибии. Град с размерите на грахово зърно започна безмилостно да шиба 3-евровите чадъри. Поне на хората, които имаха такива. Той и тя  нямаха. Той и тя издържаха. Чадърите – не.

Щяло да вали?!?

Уморени, изтерзани, леко ядосани, невероятно усмихнати, засмени и развеселени, ние се качихме в малкия брат на оная гемия – 30-годишния, още по-оригинално кръстен „Марко Поло“, който със своите няколкосантиметрови пролуки тук и там само породи злостен смях у нас, отколкото уплаха. На краставичар краставици – не! В края на пътуването с малкия брат изцедихме прането, облякохме го (което беше грешка, защото веднъж свалиш ли мокра дреха, никога повече не бива да я обличаш, преди да е изсъхнала) и доволни слязохме от г-н Поло – та нали ни чакаше само три минути ходене до нашия автобус – ах, до топлия, безветрен и приятно сух автобус!

Тридесет минути безмилостна, жестока, брутална, блъскаща, сурова, недодялана, дръзка, насилническа и варварска буря, каквато и по филмите не създават, защото зрителите ще сезират съответните органи! Тридесет минути, в които Содом и Гомор изглеждаха като Акапулко през лятото в сравнение с това, което се изсипа върху ни. Божият гняв, яростта на Природата ли беше това, не знам. Но ни съсипа. Тридесет минути, които мнозина от нас биха заменили с което и да е мъчение, причинявано от Светата инквизиция през Средновековието. Неописуемо, невъобразимо, неописано, неизречено.

Това бяха за нас тези тридесет минути, в които чакахме автобуса, докато накрая, оказа се, че, видиш ли, сме объркали паркинга. Мал шанс, брат ми.

В тези 30 минути, някак впрочем, тя го загуби, а той нея също. И двамата се притесняваха, и двамата с любовна грижовност тръпнеха да видят другия. За щастие (все пак това е весела и щастлива история), намериха се!

Следващите 3 часа, в които шофьорът позволи използването на тоалетната в автобуса, която никога не е била използвана, както и полуголите хора, не заслужават вниманието на драгия читател!

А някой каза, че щяло да вали. Врели-некипели.


[1] Българска поговорка


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: