АРОМАТ. БАРУТ. ДЪГА.

Или защо дрънченето на гилзи все още отеква в Сараево

Преди няколко дена се върнах от Босна и Херцеговина. Преди няколко дена се върнах 20 години назад във времето.

Срутените къщи, объркващата табелка, посрещаща те в Република Сръбска (при северната граница с Хърватия) вместо в Босна и Херцеговина, ленивите митничари и капещият покрив на граничния пункт са само част от въображаемата визитна картичка, която „разпечатах“ в главата си при преминаването на междата. В интерес на истината очакванията ми, поне по отношение на инфраструктура, административно обслужване и природен ландшафт, се оправдаха. Това, което не се оправда обаче, беше столицата, за която бях слушал какви ли не приказки, легенди, сказки. Дълго разсъждавах защо хората толкова много харесват Сараево, какво ги привлича в полусрутения, надупчен от бомби град.

При влизането в града гидът ни, 29-годишен младеж с чувство за хумор и гелосана коса, разказа, че улицата, по която се движим, е наречена „Алея на снайпериста“, тъй като е била притегателен център за всички килъри, търсещи тиха саморазправа. С детски ентусиазъм и академичен, почти енциклопедичен устрем се втурнах да обследвам града. Оказа се, че няма кой знае колко за обследване. В центъра се намира „стъргалото“, което представлява няколко пешеходни улици, които по нищо не показват да са променили облика си в последните стотина години. Стари, схлупени сгради, ръждясали будки, олющени фасади. Разбира се, имаше и по-нови, модерни и чисти, но като цяло реминисценцията за Близкия Изток е повече от очебийна. Ароматът на кафе, приготвено в джезве и сервирано с бучка захар отстрани, отдавна бе отстъпил мястото си на смърдящите просяци, миризливите и немити улици, евтините китайски стоки. Изрично бяхме предупредени да пазим вещите си, тъй като дебнат много джебчии. Бяха навсякъде – цигани, джебчии, интриганти, тарикати, градски маргинали, хитри велзевули, слухтяха и се оглеждаха за нови жертви.

Заведоха ни и до разковничето, еманацията и простичкото обяснение защо държавите, били под османско владичество, а след това и под комунистическа диктатура са няколко обиколки назад в развитието си – мястото, на което Изтокът се целува със Запада. Звучи по-романтично отколкото е. Всъщност това е една улица, по протежението на която се вижда докъде се е разпростряло влиянието на Австро-Унгария („взели“ Босна и Херцеговина през 1878 г., съгласно Берлинския договор). Буквално до средата на улицата са солидните, масивни имперски сгради, а натам – ниските, вече споменати паланки, останали от Османската империя. Алюзията, разбира се, е повече от тъжна. Много сегашни историци се обединяват около идеята, че е било грешка излизането на държавата от Австро-Унгария, случило се малко преди Първата световна война. Защо ли, бих попитал реторично.

Отиването към хотела се осъществи посредством трамвай-набор на Лили Иванова, Йода и още няколко реликта от плейстоцена. Въпреки това, билетът струва 1,80 конвертабилни (конвертируеми) марки, равняващи се на 0,90 евро цента. В металния кон, вярно служещ на човешкия вид, една от обичайните гледки са хората без ръце, крака, очи, уши… Звучи по-трагично отколкото е. Говорих с няколко души, които, макар и негласно, се обединиха около идеята, че „войната е минала, ние сме я надмогнали“. Очевидна, лицемерна лъжа. Във въздуха вибрира тежестта на войната, а мирисът на барут межделее между хората, сградите, спомените. Дупките по стените ясно напомнят какво се е случило преди 20 години. За разлика от Грузия, където войната беше преди само 5 години, босненците, подобно на албанците (визирам бункерите, пръснати из цялата страна), старателно пазят белезите на случилото се, въпреки че го отричат. Грузинците, от своя страна, смело ремонтират и забравят. На тях не са им нужни ревливи истории и сърцераздирателни спомени. Може би това е начинът босненците да се справят с миналото си – чрез физическото запазване на спомените и психологическото и душевно изтриване и отричане на случилото се.

На следващия ден отидохме до Мостар – град, известен на равни нога със Сараево. Град, който представлява един мост, две улици и много gift shops1. Нещо като Боженци и Арбанаси, разполовени от река. Мостът, чиято история звучи по-приказно отколкото е, представлява главната туристическа точка в града. Срещу известна сума (която може да варира между 10 и 100 евро) ще видите някой хлапак да скача от 20-метровия пътепроводник. Атракция, занимаваща предимно жълтата раса и тяхното неразбиране на света. Ние, тъй като сме ербап и доказани разбирачи, подминахме. Вялите ръкопляскания и бързо стихналите възгласи ни накараха да се усмихнем победоносно.

И двете вечери отидохме на локално джамбуре. Наличието на гъстата димна завеса – цигарите са между 1 и 2 евро, забрана за тютюнопушене в заведенията – няма – ни накара да преглътнем плахо и да влезем. Добрата новина бе, че турбофолк (т.е. чалга) нямаше и двете вечери, въпреки че посетихме две различни заведения. Като цяло – нищо интересно.

Третият ден отидохме до тайния тунел под летището на Сараево. Кратката история гласи, че ООН са демилитаризирали източната част на града, която е най-ниска и проходима, а и където е летището, с цел изпращане и получаване на помощи. Разбира се, както можете да прочетете в предходната ми статия за ООН, типично за Организацията, помощите са били оскъдни, недостатъчни и направо подигравателни. Поредният военен конфликт, който ООН е допуснало. И не е предотвратило. Точно там е прокопан и осемстотинметровият тунел, благодарение на който Милошевич не е успял да превземе Сараево. Той е бил основният канал, почти единственият, през който са минавали дневно над 3000 души и стотици килограми провизии. Сега, логично, е превърнат в туристическа атракция. Там си говорих с местния ни екскурзовод, жена, която, като чу, че ѝ говоря на сръбски, радостно заяви: „я, ти знаеш босненски“ – още един факт, показващ комплексираната им природа. Тя разказа няколко истории, които заслужават внимание – едната е за генерал от ООН, който е изнасилвал наред, но със стил – винаги е „пристигал“ с роза в ръка. Другата – за нейната сестра, 4-годишно недоумяващо момиченце, което е питало „защо не може да си играем навън“.

За финал си заслужава да кажа, че слънце над Босна и Сараево все пак грее – средната заплата в столицата е около 700 евро, в държавата – приблизително 500, евроинтеграцията, макар и все още имагинерна и недостижима, се заражда като идея, инфраструктурно градът и държавата се възстановяват и подобряват. Дъгата, получена от дъжда на миналото и слънцето на бъдещето, „лежи“ върху Сараево и мудно, подобно на митничарите, „дремва“, надупчена от хилядите дрънчащи гилзи. Войната е в миналото, мирът – в настоящето и бъдещето.

Хаосът в разказа-пътепис е продиктуван предимно от неравноделността на преживяното и видяното. Все още не мога ясно да структурирам и подредя в главата си това, което видях, усетих, чух, помирисах и почувствах. Искам и ще се върна в Босна, но след поне 10-15 години. Искам, от камбанарията на разкрачения времеви пергел, да погледна отново тази държава, град, култура, народ. Може би тогава дупките ще са замазани и заличени.


1Магазини за подаръци и сувенири


Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: