Monthly Archives: September 2013

ЗАЩО ООН ТОЛЕРИРА ТОЛКОВА МНОГО ЛОШИ РЕЖИМИ?

Или защо

войната е лека за зрителите1

 

Когато американският президент Франклин Делано Рузвелт предлага името Организация на обединените нации (ООН) за название на новосформиращата се формация, английскит премиер Уинстън Чърчил радушно приема фразата, използвана по-рано от сънародника му – Лорд Байрон, прецизното перо на английския романтизъм.

За да разберем по-добре идеята, която стои зад съществуването и създаването на ООН, както и целите, които си е поставила и към които се стреми Организацията, първо трябва да разкодираме генеалогията на ООН. След като установим първопричините за наличието и необходимостта от такъв тип международна структура, ще потърсим и причините за апатията и бездействието на ООН в множество международни конфликти, в които по презумпция би трябвало да се намеси, за да предотврати по-нататъшни размирици, а не го прави.

Съединените американски щати (САЩ) първи установяват и създават международни организации, които трябва да работят заедно и да решават специфични проблеми – Международният съюз по телекомуникации, създаден през 1865 г. като Международен телеграфен съюз, Световният пощенски съюз, основан 9 години по-късно – през 1874 г. Сега и двете организации са част от ООН като специализирани агенции. Малко след това, през 1899 г. и 1907 г., са проведени съответно Първата и Втората конференция в Хага, на които са ратифицирани и подписани едни от първите договори, с които се установяват и гарантират международните права при войни и престъпления с глобален и регионален характер. На 25 януари 1919 г., по идея на американския президент Удроу Уилсън, е създаден прекият предшественик на ООН – Обществото на народите (ОН), познато още и като Лига на нациите. То е създадено въз основа на Парижката мирна конференция, свикана на 18 януари същата година – дата, която не е случайно избрана от организаторите, тъй като на нея през 1871 г. в същата зала, в която е учредено ОН, е провъзгласено обединението на Германия. Целите на Обществото значително се различават с тези, установени при Виенския конгрес (1815 г.), според които редът трябва да бъде налаган чрез мощни армии, задкулисни споразумения, умело прикрити като официални спогодби, и силов контрол. Фундаментална е промяната, която „лежи“ в основата на създаването на ОН – то трябва да служи като орган, стоящ по-високо от правителствата в отделните държави, нещо като правителство над правителствата. Концепцията на Обществото е да предотвратява и възпрепяства евентуални конфликти и размирици, като основният инструмент, с който трябва да си служи, е открият, справедлив, неутрален и правноориентиран метод. Обществото на народите, за времето на функционирането си и въпреки относително краткото си съществуване, съумява да спомогне за потушаването на няколко конфликта. Но липсата на интерес от „големите“ държави (въпреки че американският президент Уилсън е инициатор, САЩ никога не се присъединяват към ОН), множеството регионални конфликти, към които ОН се отнася с безразличие или взима вяло участие, икономическата нестабилност в повечето големи икономики и политическата ревербация стават причина за разпадането на Лигата.

И така, на 24 октомври 1945 г. официално се „ражда“ наследникът на Обществото – Организацията на обединените нации. На този ден 5-те постоянни членки на Съвета за сигурност (СС) – САЩ, Китай, Обединеното кралство, Франция и Русия – ратифицират устава на организацията. Това поставя началото на най-голямата, всеобхватна и мащабна организация в света в момента. Вероятно и най-влиятелната, що се отнася до политическата тежест, с която разполага ООН.

От създаването на ООН досега много държави са се разпаднали, други са се обединили, трети са се отцепили и обособили като самостоятелни, а някои са изчезнали изцяло от световната политическа карта. Немалка част от тези промени в държавните устройства и граници на засегнатите държави, случили се на няколко континента и в различни краища на света, са били белязани от кръвопролитни войни, военни преврати, сваляне на диктатори, възкачването на други такива. Логичният въпрос е защо ООН, чиято основна цел е запазването на мира и овладяването на конфликтни ситуации в размирни райони, допуска толкова много лоши режими, които, от своя страна, водят до голям брой жертви, по-голямата част от които обикновено са цивилни граждани? Отговорът, разбира се, не може да бъде еднозначен, нито пък опростен и сведен до едно-единствено изречение.

Още от времето на първите велики сили, владели света – Византийската империя, империята на династията Хан, Монголската империя, целта е била една – силно ядро, слаба периферия. След Великите географски открития апологет на тази идеология се явяват империалистическите колонизатори от Стария свят – Британия, Франция, Испания, Португалия, Холандия. По-късно, през XIX и XX в., когато изгрява политическата, икономическата и военната звезда на новата суперсила – САЩ, целта остава непроменена. Поне не в основния си замисъл. Разликата е, че с откриването на Новия свят се създават няколко „центъра“, които, по един или друг начин, преследват своите интереси. През втората половина на ХХ и началото на XXI в. такива центрове се появяват в Югоизточна Азия (Китай, Южна Корея, Япония, Индонезия, Индия), Южна Америка (Бразилия), Африка (Република Южна Африка, Нигерия). „Хищниците“ се увеличават, а „плячката“ – намалява.

Най-дълго продължилият междудържавен конфликт в историята е този между Еквадор и Перу. От малко над 170-те години спор, почти 55 са във времето, в което и Еквадор, и Перу са членове на ООН (1945–1998 г.). Защо обаче за толкова много години световната организация не е предприела мерки или взела страна в дългогодишния спор? В случая става дума предимно за неразбирателство от локален характер (въпреки че спорът за пограничните райони засяга и Бразилия, Боливия, по-рано с името Горно Перу, Колумбия и Чили), чийто политически оттенък е относително незначителен. В геополитическата доктрина на постоянните членове на Съвета за сигурност, т.е. на главните заинтересувани от съществуването на ООН като „правителство над правителствата“, конфликтът между Перу и Еквадор е периферен, маргинален, безинтересен. Както в политически, така и в икономически аспект, тъй като в средата на ХХ в. Южна Америка все още е силно изостанала, стопански слаба и неефективна, телекомуникационно и търговско отдалечена от т.нар. развит, западен свят. Те не виждат основателна причина да се намесят, да помогнат за разрешаването на казуса, тъй като пряко, а и непряко, трудно биха извлекли ползи. Това решение, водено начело от САЩ, разбира се, е умело прикрито зад обяснението, че това е проблем на местните жители и техните управници и че ООН е по-добре да стои на безопасна дистанция като наблюдател и арбитър, ако се наложи. И така над 50 години Организацията допуска и не спомага за разрешаването на „лошата ситуация“.

Друг конфликт, който обаче все още няма официално правно договорено и ратифицирано решение, е този между Обединеното кралство и Аржентина за Фолклендските острови (в Аржентина наричани Малвински). Неразбирателството, започнало неофициално на 19 март 1982 г. с дебаркирането на 50 войници от аржентинска страна на Фолклендските острови, придобива официален характер на 2 април същата година. Великобритания незабавно изпраща свои части, за да отвърне на удара, а само ден по-късно – на 3-ти април, британският посланик към ООН, сър Антъни Парсънс, изготвя и представя проекторезолюция пред Съвета за сигурност. Безкрайно бърза реакция, когато „картите на масата“ засягат постоянния член на Съвета. Това ясно показва сферата на интереси, в която „плуват“ големите държави.

Тъй като действията се развиват по време на Студената война, отношенията се обтягат допълнително, когато Аржентина се обръща за помощ към Съветския съюз. След като Аржентина отказва мирните преговори, предложени от САЩ, реакцията е мигновена – държавният секретар на Щатите, генерал Александър Хейг, налага възбрана върху продажбата на оръжия за южноамериканската държава. Хитър ход, който е умело замаскиран зад хипокризията на „ние искаме мирно решение на проблема“, но всъщност целящ да покаже влиянието и мощта, която Чичо Сам има като водеща световна сила. Загубата на пари (изразяваща се в непродадения обем оръжия) е печалба на авторитет, контрол и власт. Активи, много по-ценни от парите.

В крайна сметка 74 дена по-късно, на 14 юни, Аржентина капитулира и се оттегля, като са заловени над 11 000 аржентинци, малко над 100 британци, а близо 1000 са убитите (649 аржентинци, 255 британци). Над 2000 са ранените.

Друг ярък пример за господстващото влияние на САЩ в ООН, както и за целите, които преследва, е войната във Виетнам. Започнала като френско-виетнамска конфронтация (Виетнам е колония на Франция до 1945 г., когато еднолично обявява независимостта си, неприета от европейската държава), тя прераства в нещо много по-значимо – в сондаж за надмощие в югоизточна Азия. Въпреки че официално Виетнам се присъединява към ООН едва след като войната е приключила (през 1977 г.) и Република Виетнам (Южен Виетнам) и Демократична република Виетнам (Северен Виетнам) се обединяват, основните участници, с изключение на самия Виетнам, в конфликта са 4 държави-членки на ООН. И четирите част от постоянния Съвет за сигурност – Франция, СССР, САЩ, Китай. Франция (оттеглила се относително рано от войната, заменена от САЩ), Съединените американски щати, както и някои други капиталистически държави, поддържащи Южен Виетнам, срещу Северен Виетнам, поддържан от комунистическите режими на Китай, СССР, Куба и други прокомунистически страни. Факт е, че американските войски се изтеглят в края на 60-те години, а в засегнатите страни (Виетнам, Камбоджа и Лаос) се установяват комунистически режими. Своеобразното поражение на САЩ във войната води до, макар и временното им изтегляне от региона. Няколко десетилетия по-късно те ще се завърнат, но с чисто икономически цели – аутсорсване2 на производство, услуги и др.

Прогресивно-консервативните и прогресивно-либералните управленци по това време се провалят в налагането на власт и надмощие в този регион на света. ООН отново не успява да изпълни функцията си на орган за превенция на войни и неразбирателства. Липсата на достатъчно гъвкавост както във военните, така и в политическите ходове на великите сили води до крах на поставената задача. Допуснат е още един лош режим. Но освен допуснат, той е оставен и да съществува.

В началото на ХХI в. Колин Пауъл, държавен секретар в кабинета на Джордж У. Буш (2001–2005), определя случващото се в Судан като геноцид. Конфликтът, който продължава и до ден-днешен, води началото си от месец февруари, 2003 г., когато две бунтовнически групи (Суданско освободително движение и Движение за равенство и справедливост) обвиняват суданското правителство в маргинализация на неарабското население в областта Дарфур (западен Судан). На военните действия правителството отговаря подобаващо, като изпраща Джанджауид3 – военна проправителствена организация. Логичен ход, предвид създалата се ситуация. ООН мълчи. Не буквално, разбира се, но липсата на действия е обезпокояваща и показателна – „ние няма каква полза да извлечем от там (затова не се намесваме), нека допуснем още един лош режим в света“ е скритата мисъл, въртяща се в главите на лидерите-доминатори на световната политическа и икономическа сцена.

Организацията на обединените нации обвинява президента на Судан, Омар ал-Башир, в геноцид, подвежда го под отговорност, тъй като изчислява жертвите от войната на над 300 000. Стряскаща цифра за държава, която е от над 50 години член на световната организация, която би трябвало да възпрепятства безредици като тези. Освен това този конфликт е само част от проблемите, с които се сблъсква една от най-големите, но и най-бедни държави в Африка. Цялата втора половина на ХХ в. за Судан е маркирана от граждански войни, бунтовнически недоволства, народен гнет срещу управляващите. Населението от южните части се бори за равноправие между Севера и Юга – най-вече политическо и икономическо, тъй като религията в случая не е сред основните първопричинители на конфликтите, въпреки че почти цялото население на Судан (след отцепването това е северната част на бившия, обединен Судан) изповядва исляма, а над 60% от вярващите в Южен Судан – християнство.

Войната, макар и стихнала и не толкова кървава, продължава и до ден-днешен. Южен Судан получава своя суверенитет на 9 юли 2011 г., а пет дена по-късно, на 14 юли, се присъединява към Организацията на обединените нации. Акт, който е горещо подкрепен от американския президент Барак Обама, който още от встъпването си в длъжност застава зад „мирното решаване на конфликта“, но всъщност цели по-бързото обявяване на новата държава, която е богата на петрол (в края на 70-те години на ХХ в. американската компания „Шеврон“ открива залежи на петрол в южната част, тогава автономна област, на Судан). От друга страна, отношенията със Судан са обтегнати – както политически, така и икономически. Това показва двойния стандарт, който САЩ прилагат, въпреки „мирните цели“, които преследват. Когато държавният секретар Хилъри Клинтън предупреждава президента на Южен Судан, Салва Кийр Маярдит, да внимава за евентуални икономически интереси, които трети страни могат да преследват в страната, спекулациите около интересите на САЩ се засилват. Пореден знак за „печата“, който Щатите искат да сложат върху все още неопетнения стопански бял лист на новата африканска държава. На отсрещния бряг отново е другият постоянен член на Съвета за сигурност към ООН – Китай. Над 50-годишна е политическата, икономическата и търговската обвързаност между Судан и Поднебесната империя. Тесните връзки между двете държави за пореден път чертаят разделителния паралел между двете най-големи икономически сили на Земята – САЩ и Китай. Това, в по-тесен смисъл, показва и полетата на интереси, които преследват и защитават двата световни мастодонта.

Актуалният проблем, пред който е изправена Организацията, е конфликтът в Сирия. Близкоизточната държава е на прага на сериозна политическа, обществена, икономическа и международна криза, след като на 21 август 2013 г. сирийското правителство е обвинено от антиправителствени активисти в бомбардиране на райони в източната част на Дамаск с ракети, носещи отровен газ. Атаките, състояли се ден, след като екип от експерти на ООН по химически оръжия е изпратен в Сирия, за да установи дали в гражданската война са използвани такива оръжия, безспорно са вероломен, перфиден акт от страна на сирийското правителство. След месеци на преговори със сирийското правителство за достъп до страната, ООН обявява, че екип от експерти ще провери три места, включително селото Кан а-Асал, близо до северния град Алепо, където двете страни се обвиняват взаимно, че са използвали химически оръжия на 19 март. На 28 август, на среща на петте страни с право на вето в Съвета за сигурност, е обсъдена британската проекторезолюция, която разрешава използването на военна сила срещу сирийския режим в отговор на предполагаемото химическо нападение край столицата Дамаск. Отново удобен ход в удобен момент. Показателно отново, че ООН действа активно само там, където може да има последващи ползи за основните участници. В богатата на петролни и газови залежи Сирия, участието е неизбежно. Американският президент, в свое интервю за американската телевизия Пи Би Ес, изключително арогантно позиционира САЩ в създалата се ситуация: използването на химически оръжия в Сирия е засегнало националните интереси на САЩ. Допълнително изявление от Белия дом гласи, че ако юридическа обосновка бъде изискана за евентуално решение на Обама за военна операция срещу Сирия, то САЩ ще я намерят сами. Факти, дообрисуващи стратегията на членовете на СС на ООН – допускане на още един лош режим, който, вече отслабен, по-късно да послужи за обслужване на лични цели. От своя страна, Русия, чийто протекторат е Сирия, и Китай защитават позицията на „експертната оценка“ – с напускането си на заседанието, проведено на 28 август, те ясно заявяват своята позиция по въпроса – несъгласие с желанието на останалите членове за предприемане на военни действия срещу правителството на Башар ал-Асад.

Въпреки мигновения отклик от страна на ООН, решение няма, а лошият режим е поредният, който е оставен да се развие до степен на война и бива толериран. Пореден провал на Организацията в онова, за което трябва тя да служи.

Жалонът на ООН, поне по устав и разбиране, са мирът и безветрието в света, но фактите говорят, че лидерите, особено постоянните членове на СС, гонят съвсем различни, обикновено свои интереси. Членството им в ООН просто е „менчето със светена вода“, в която световните хегемони измиват ръце преди, а и след като са „бръкнали в кацата с меда“, от която са извадили това, което им трябва. Не бива да се правят празни илюзии, нито да се подхранва напразно надеждата, че ООН преследва световен мир с цената на ощетяване на своя интерес. Именно обратното – световен мир, въпреки ощетяването на нечий чужд интерес, за сметка на „нашия“.

Последното половинвековие беше белязано от множество размирици и конфликти. Лъжливо и неправдиво е да вярваме, че ще секнат. Но ако досега „горещите точки“ бяха предимно на изток – югоизточна Азия, Близкия Изток (в това число разбира се и Египет, и Арабската пролет като основен акцент от близкото минало), вероятно в идните десетилетия ще станем свидетели на пренасяне на събията в Африка. Неразвитите общества, вътрешните конфликти, междурасовите различия, верските неразбирателства ще са само част от причините основните играчи да не срещнат сериозен проблем, нито пък отпор в постигането на целите си, които ще са предимно с икономически характер. Африка е един от най-старите континенти, но може би и най-неизследваният. Очаква се в следващите 20 до 40 години множество компании от Западния свят (като разбира се това е метафора за развития свят, включващ и държавите от източната хемисфера) да инвестират в изучаване на Африка, дори на пустинните райони. Логично, най-много ще инвестират същите онези лидери на ООН, които в последните 50-70 години управляват света – САЩ, Обединеното кралство, Франция, Китай, Русия.

Кофи Анан, генерален секретар на ООН в периода 1997–2006, в свое заявление изказва сериозно притеснение относно бъдещето на Организацията, тъй като тя съществува почти непроменена в този си вид вече няколко десетилетия – факт, който не просто е трън в очите на другите големи политически и икономически държави, а обстоятелство, което същите тези държави изтъкват като неприемливо и неморално, като някои стигат до по-крайното – незаконно. Новите предложения за постоянно участие и членство в Съвета за сигурност са за Бразилия, Япония, Индия и Германия. Въпрос на време е, според бившия държавен съветник по сигурността на американския президент Джими Картър Збигнев Бжежински, да бъде разширена групата на перманентните участници. В свое интервю за френското седмично списание Le Nouvel Observateur той заявява, че е неизбежно това да се случи, тъй като натискът, на който са подложени сегашните членове, е огромен. Освен това, бюджетите на тези общо 9 държави възлизат на 9 от 10-те в света най-големи бюджета за отбрана. Също така те са 9 от 10-те най-големи икономики в света, що се отнася до БВП (Брутен вътрешен продукт) и ППС (Паритет на покупателната способност).

Нежеланието на сегашните постоянни членове на Съвета за сигурност е обяснимо. Прекалено голяма е властта, която имат, заемайки удобното кресло на доминанта при взимането на решения от глобален характер. Въпреки че Бжежински вероятно ще се окаже прав, тоест, че е въпрос на време да се увеличи броят на постоянните членове, политическата и икономическата доктрина на Великите сили ще остане непроменена или съвсем леко коригирана – толериране на лоши режими, от които да се търси облага за най-силните.


1 Арабска поговорка

2 Аутсорсинг – износ на производство; поверяване на цели дейности на фирмата възложител на външни изпълнители, обикновено специализирани фирми в съответната област

3 Джанджауид – човек извън закона (араб.)

Advertisements

БЛАЖЕНИ СЕ ВЕРУЮЩИТЕ

Или защо

алкохолът е упойка, която помага да се изтърпи операцията, наречена живот1

На 6-ти септември 2013 г., петък, присъствах на едно мероприятие – рожден ден на едно момиче. Поводът е повече хубав сам по себе си, т.е. не би трябвало човек да обръща внимание на детайлите, съпровождащи веселото и радостно събитие. Е, не би, не би, но взеха, че детайлите се набиха на очи повече от нормалното.

Джамборетo се състоя в клуб Еклипс, намиращ се на гърба на завършената през 1940 г. Съдебна палата. На влизане бяхме посрещнати от трима квадратни господа, единият от които (вероятно и единственият, който можеше) проговори: „Петичка за мъже, за момичетата – фри“. При звучното „ура“ от страна на дамите в компанията квадратът изпружи своя горен десен крайник в полунервно очакване на хартийката, покрита с лика на Иван Милев. Разбира се, платих, като поп. Касов бон – йок.

Часът наближаваше 23, скитници се тътреха към своите обители, котки мъркаха, скътани в ъглите на рушащите се огради на къщите в центъра, кучета душеха чужда пикня, а аз вървях към своята Голгота. Знаех го, но бях сляп.

След предаването на споменатата сума, влязохме. Посрещнаха ни две знойни хубавици, чието пълнолетие може да бъде поставено под съмнение – неудобно за собствениците, но безкрайно плакнещо окото на посетителите. Казаха ни неща, които ние не разбрахме, тъй като музиката надвишаваше децибелите, които Стоичков достига, когато е ядосан. Всички се усмихнахме. Бях приятно изненадан от липсата на цигарен дим, предполагах, че ще се пуши. Вдигнах съмнителното си дясно око, лявото почиваше. Оставих си вратичка, така да се каже. Интериорът на клуба не предполагаше случилата се малко по-късно вакханалия – семпъл, модернистичен, актуален на тенденциите в света на вътрешния дизайн (доколкото съм запознат с тях).

В началото музиката беше електронна – хаус и прогресив. Търпима, даже на моменти приятна. Времето напредваше, а клубът започваше да се пълни. Естествено, всички сепарета бяха запазени – как иначе ще отиде човек на фолкотека, ако не изпъкне пред аверите си? Мастити младежи, подобаващо издокарани с купените по-рано през деня от търговския център дрехи, държейки няколко пъти по-умните от притежателите си телефони, любопитно се озъртаха и тропкаха с крака така, сякаш имат среща с някоя важна особа. Няколко от тях разкопчаха горните 2-3 копчета на ризите си. Лъсна оченеприятна смесица от косми и изкуствени мускули.

Постепенно, някак колкото очаквано, толкова и неочаквано, музиката премина в странна смесица между хаус и чалга – отроче на индустрията, за което нямах сведения. Нещо средно между Пол ван Дайк и „дънките ш‘ти цепна“, така да се каже. Преглътнах екстремните нюанси, подготвяйки се за експлозията. Тик-так. Фитилът гореше, а тя наближаваше.

Часът вече наближаваше 1 след полунощ, страстите – логично – се нажежаваха, гърбовете се запотяваха, а танците – разкрепостяваха. Музиката премина от гореспомената амалгама в чиста, натурална и ежедневна чалга. Усмихнах се доволно, защото циркът тепърва започваше.

Като подгряващи основната звезда се явиха шестима псевдовъзмажаващи, които танцуваха неритмично. Всеки се оглеждаше неловко, запълвайки неудобството с тъп поглед, вперен в обновяващия се и празен фейсбук. Бе тъй очевидно, че не се забавляват (каквато, като че ли, е целта на излизането с приятели в петък на дискотека), както е очевиден ъгълът, който сключва в сенчестата си част кулата в Пиза. Междувременно бдителното ми дясно око (онуй, отвореното), подпомогнато от обонянието ми, забеляза промяна във въздушните слоеве в клуба – хората вече свободно, отворено и съвсем необезпокоявано пушеха. Сефте.

Малко по-късно на подиума се появи звездата на вечерта – Дебел мъж. Този триъгълник, съставен от две-три митохондрии, стоеше, както подобава на същество от неговия ранг, в центъра на фолкарницата. Момиче, тежащо колкото портфейла му, танцуваше около него. Пред него, да бъда точен, тъй като щеше да се измори, ако танцуваше около него. Дебел мъж щракна във въздуха с пръсти, като фокусник. И на хоризонта се затърча сервитьорка, очевидно доволна от жеста. Митохондриите се изправиха, а портфейлът, широко отворен на показ пред приятелите и тежащ колкото един продукт на мейнстрийм фолк културата, идващ от западен софийски квартал, щедро заигра в ръцете на притежателя си. От своя страна, подавачката на заведението донесе два пакета салфетки, за които, стори ми се, бяха дадени жълтите стотинки на Щастливеца, един брой.

Експлозия.

В другия край на заведението 250 kg, разпределени равномерно между два обекта (трудно ще си изкълча езика, за да ги нарека субекти), се прегръщаха в потнолюбовна схватка. Лявото око, макар и лениво, работеше – зад бара сервитьорки се опитваха да умножат 4х3. Неуспешно.

В 1.08 захвърчаха първите салфетките. Разбира се, Дебел мъж поде тренда, станал общоклубен секунди по-късно. Комбинацията от разлети напитки, паднали салфетки и човешки субстанции заприлича на прасешка кочинка в Делиормана от края на 80те. Реминисценции за дома, предполагам.

Девойки с умишлено уголемени гърди, както и техните приятелки – тези със скромни възможности и без ъпгрейднат бюст, клатеха телеса и упорито потяха подмишки в опит да впечатлят Дебел мъж, неговите приятели, а и всички незадоволени имагота. Докато наблюдавах тази картина, приличаща на пано на Брьогел от антверпенския му период, доволно потривах ръце и се усмихвах. Бих пляскал, но беше твърде шумно. Диджеят беше подготвил и миксирал музиката предварително. Факт, който освободи целия континуум от време и пространство и спомогна за неговата социална функция – говоренето по микрофона.

Най-интелигентно изглеждащият мъж (единственият с очила) не поднесе излишни изненади – беше поздравен от музикалния аранжор на представлението неколкократно. Очевидно е редовен клиент на етнотеката. В същото време шестимата неритмични вече трайно се настаниха някъде между душевната нирвана и Пирогов.

Същевременно Дебел мосю се наслаждаваше на покупките си – салфетките и едно тяло, умело прикрило интима си с някаква бяла полупрепаска. Часът вече наближаваше 1.30, когато очите започнаха да болят – и метафорично, и физически. Всъщност предимно метафорично, въпреки че, цинично или не, дори иракчаните при бомбардировки не са виждали толкова много дим на едно място. Снимките, направени с клетъчни телефони, надвижаваха многократно усмивките.

Някъде в този разгул момиче говореше на ухото ми, т.е. крещеше в него. Чувах само глухия кънтеж, произведен от нажежаващите се колони, вероятно закупени от Техно***, отдел „Дребна черна техника“. Цинично или не, иракчаните не са изпитвали този звуков ефект дори при граната, паднала непосредствено до тях.

Оставка? Свобода? Демокрация?

Дебел галантон замени цигарата с пура. Подадоха му таблет. Изгледа го тъпо, блъсна го дваж-триж с дебелия си, добре подсушен предварително от салфетките палец. Ефектът беше нулев и той помести няколко кила от фронталната си маса в несвойствена конвулсия. Всички му се радваха и възхищаваха.

Посетителите пееха текстовете като, цинично или не, опиянени от зарин сирийци – сигурно свидетелство за начетеност и целенасочен интерес в тематиката на въпросната култура. Опитах да изчисля коефициента на интелигентност на присъстващите. Но не успях, той е като числото пи – безкраен и неизчислим.

Два-три спонсора доволно наблюдаваха краткосрочната си инвестиция как се опитва да ги впечатли с еднакви движения; сръчно прикрити зад честата им смяна със сходни такива, разкриващи тактически заголените предварително части от опаковката.

Но ако вие не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите съгрешения. (Мт. 7:15)

Воден от тази библейска мъдрост, синтезирана далеч по-вулгарно в главата ми в онази нощ, напуснах нощния кошер на физическия разврат, моралната поквара и плебейското чапкънство. Главата ми туптеше, ушите – кънтяха. Помня, че си представих, че на другия тротоар няма сграда, а море, бездна, в които да се гмурна, но да забравя да изплувам. Не можех да проумея, както и все още не се справям с тази тежка философска проблема, как е възможно човекът да слезе в социално-хранителната верига по-долу от своя предшественик – маймуната.


1 Джордж Бърнард Шоу