YOUTUBE CONCERT

Beautiful senses are gone
Canary in a gilded cage
Singin[1]

Have you been to a concert where you were standing, watching and thinking “uh, okay, I’ve seen this before somewhere”? Have you been to a concert so formal that you left it before it even ended, or even before the half-time of it? If you are an avid music admirer as I am, you most probably have been to one like that. And did so.

 Just a week ago I went to check out the good ol’ fellas from Queens of the Stone Age (QOTSA). The concert was held in heart of the city of Ljubljana, Slovenia in venue called Križanke. The place itself is outstanding – it’s open-air and indoor in the same time, great place for concerts of that altitude – 1000-2000 people.

I didn’t go with really high expectations most of all because we all know that feeling when expectations don’t meet reality. Also, I’ve seen quite a lot of bands recently so I was looking forward for a decent, maybe even exciting gig. Well, it didn’t go that good.

Firstly, I have to give credits to the band before QOTSA – small, 3-piece-all-girls band which came straight from Zagreb, Croatia. Unfortunately, I don’t remember the name of the band (they weren’t on the ticket either). To be honest, they didn’t do the best performance neither of their life, nor I’ve seen from a small, not so popular band. But they played from the bottom of their hearts, as like they are playing in front of 20 people. They were nervous but they didn’t care that much.

And then, after short 15-minute break, QOTSA came on stage. Shortly after I became a witness of something that I am observing in the last 10 or more years – another “youtube concert”. That term, that idea flashed across my mind for the first time in 2005 when I was watching Iron Maiden in Sofia, Bulgaria. Slowly evolved and became what it is today – a standard term to me and some close relatives to describe concert which you can see (have seen) in YouTube (YT). Another gig that I have to mention is the one of Metallica and Machine Head in Belgrade, Serbia in 2012. What I mean by that definition of mine?

Well, nowadays we are used to idea of watching/checking some band/artist in YouTube prior to the actual concert. Just to see how it is, what to expect and so on. Or just because you are follower of that band and you love to watch them “live”. I put quotation marks here just because currently most of the bands are not even giving them a hard time playing real live performances. They either play on playback (that awkward singing where the singer moves his lips but not actually singing because the song/singing is prerecorded) or just are doing their best to play the song “as it is in original/recorded in studio, for the album” (which is usually a lot easier than improvisation). But about that some other time.

So let’s go back on that very topic about YouTube concerts and QOTSA’s one. They are great band, the concert wasn’t bad per se. But it wasn’t anything special, too. It was just another concert, 50th concert in a row in the last 2 months. For them. For you is the 1st in 2 months. So when YOU pay reasonable amount of money for your (or one of) favourite band – in my case 35 EUR (47 USD, 50 AUD) – you expect something really exciting, or maybe even extraordinary. Because out of those 50 concerts for them, you are attending only 1, right? So for YOU it IS a big deal whether they’ll make a good show or not. For them is just business. Or in most cases is like that.

They did aaaall of the most-known show-tricks that we all already know from YT. Yes, we love them when we are hanging out with friends in someone’s house but when the singer is at a kick-distance and you are willing to take that kick in your chin, you definitely expect a bit more than the studio versions of your favourite tracks. Or the ones that are in YT. Or at least I do. For example on “Feel Good Hit of the Summer” (widely known just as “Cocaine”) they did all the stuff that you can see on every live show in YT – they prolonged the original from 2,43 to around 7 minutes – something normal these days. They did small-wait-for-it-pause few times in-between the song. And so on and so on.

Other symptom of “Youtube concert”-these-days-fashion, which I noticed, is very short, indifferent contact with the audience. Josh Homme, the singer for QOTSA, talked just once or twice through the show. Just to say the regular stuff. Why? Am I (are we) there to listen to such concert jabber talk? Most definitely – no!

I left the concert maybe around the 2/3 of it. I missed “Go With the Flow”, one of their biggest and most popular hits. But I don’t really miss it. But I decided that I’ll catch up later in YouTube and save some of my hearing. I really don’t want to go with the flow of the… song for the deaf road. If you know what I mean.

I am leaving the topic open and probably will discuss the other part of the show business – the one where small, not so popular bands are making every single one of their shows as they are their last. And you remember those shows forever. Because they are not another “youtube concert”.

 

[1] Verse from “A Song for the Deaf” by QOTSA

 

 


ЧУ ЛИ? ЩЯЛО ДА ВАЛИ!

Ако не тече, поне капе1

Тин-тин (или както там трябва да изглежда графическият вариант на телефонно позвъняване при получаване на съобщение). Тин-тин в 20.30, че заминаването за карнавала във Венеция няма да бъде в 8.30 сутринта, а в 5.45. А ако нямах заряд в батерията? Или не бях чул онова магическо тин-тин?

Бял кахър, важното беше, че ни предстоеше 3-часово пътуване до Венеция, град, за който дори в горите тилилейски са чували. Сутринта, в която тя бе недоволна и мрънкаща, а той ядосан и мъмрещ, започна с кратък спор, превърнал се в краткотраен скандал, чаша прясно изцеден сок и закуска на крак. Притеснени, пристигнахме към 5.50. „Дано не сме закъснели, дано не сме ги изпуснали“. Трите рейса, поместващи 150 души, потеглиха в 6.30. Язък за чашата сок; можеше да са две.

Пътуването беше кратко и почти неусетно, тъй като всички спяха, слушаха музика или гледаха филми. Аз спах. Стигнахме за 15-20 минути, вместо за 3 часа.

Достатъчно умни се оказахме, проверявайки времето in advance. Щяло да вали? „Кого плашиш ти бе, ха-ха?!?“ Тя с пола и ризка, той с пролетното якенце. Той със зимните обувки, нали се сещате, за всеки случай. Тя – с новопридобитите пролетно-летни обувки (обувчици?), нали се сещате, да ги разтъпче.

Щяло да вали?!?

Почти през цялото време по пътя натам ту запръскваше, ту спираше, ту започваше, ту преставаше, ту потоп, ту покой. Не се уплашихме, казаха ни, че в 16.00 ще е „връщането“, а според прогнозата дъждът щеше да започне своя апокалиптичен поход около 17.00. До тогава – краткотрайни превалявания, както ги наричат синоптиците.

Пристигнахме в 10.58, лодката се предполагаше, че ни чака, т.е. към 11.20 трябваше да положим нозе на първия от 118-те свързани острова, оформящи световноизвестния il grande canale гьол. Чакахме около час и половина, докато накрая дори на гларусите им стана студено, мокро и мъчно и си тръгнаха, преди да се качим на 40-50-годишното корито, кръстено с оригиналното „Марина“, което, със своите дървени сълзи, разказваше за безславното си минало на роб-черноработник, трамбовал едно и също трасе в продължение на последния половин век.

В края на краищата пристигнахме. В 13.00 часа бяхме там, като все пак „спечелихме“ един час от тръгването; „пребихме“ го, подобно на дузпа във футбола, за 17.00.

Карнавал сам по себе си не съществува. „Карнавалът“ е събирането на невъобразим и математически невъзможен брой лица (разбирай туристи), носещи маски, всяка от които със своя собствена история, ходещи напред-назад като безглáви мухи и щракащи всяко второ прозорче на поредната полусрутена къщурка. Тазгодишният фестивал обаче бе различен! Не беше маскарад, а… чадърад! Имаше повече чадъри на глава от населението, отколкото глави на чадъри от произдовството.

Пообиколихме, поснимахме се, порадвахме се. Дойде време да се връщаме. Отидохме в 16.55 на „пристанището“, не искахме да изпуснем гемията, нъл‘ тъй? Този път нямаше засечки, лодката пристигна навреме – в 17.15. Тези extra 15 минути бяха достатъчни, за да ударят самочувствието и най-големите амфибии. Град с размерите на грахово зърно започна безмилостно да шиба 3-евровите чадъри. Поне на хората, които имаха такива. Той и тя  нямаха. Той и тя издържаха. Чадърите – не.

Щяло да вали?!?

Уморени, изтерзани, леко ядосани, невероятно усмихнати, засмени и развеселени, ние се качихме в малкия брат на оная гемия – 30-годишния, още по-оригинално кръстен „Марко Поло“, който със своите няколкосантиметрови пролуки тук и там само породи злостен смях у нас, отколкото уплаха. На краставичар краставици – не! В края на пътуването с малкия брат изцедихме прането, облякохме го (което беше грешка, защото веднъж свалиш ли мокра дреха, никога повече не бива да я обличаш, преди да е изсъхнала) и доволни слязохме от г-н Поло – та нали ни чакаше само три минути ходене до нашия автобус – ах, до топлия, безветрен и приятно сух автобус!

Тридесет минути безмилостна, жестока, брутална, блъскаща, сурова, недодялана, дръзка, насилническа и варварска буря, каквато и по филмите не създават, защото зрителите ще сезират съответните органи! Тридесет минути, в които Содом и Гомор изглеждаха като Акапулко през лятото в сравнение с това, което се изсипа върху ни. Божият гняв, яростта на Природата ли беше това, не знам. Но ни съсипа. Тридесет минути, които мнозина от нас биха заменили с което и да е мъчение, причинявано от Светата инквизиция през Средновековието. Неописуемо, невъобразимо, неописано, неизречено.

Това бяха за нас тези тридесет минути, в които чакахме автобуса, докато накрая, оказа се, че, видиш ли, сме объркали паркинга. Мал шанс, брат ми.

В тези 30 минути, някак впрочем, тя го загуби, а той нея също. И двамата се притесняваха, и двамата с любовна грижовност тръпнеха да видят другия. За щастие (все пак това е весела и щастлива история), намериха се!

Следващите 3 часа, в които шофьорът позволи използването на тоалетната в автобуса, която никога не е била използвана, както и полуголите хора, не заслужават вниманието на драгия читател!

А някой каза, че щяло да вали. Врели-некипели.


[1] Българска поговорка


КУПОНОТРОШАЧ

Music is what moves everyone, and without it, life would be pointless1

Замък. Мрак. Зложелатели. Мраз.

Смърт. Вещица. Вампир. Сатана.

Това са първите неща, на които се натъкнах вчера – 31 октомври 2013 г., в замъка в Любляна, който се извисява с целите си величавост и защитнически дух над малкия, китен град. Гледката беше необичайна – все пак не всеки ден се срещаш със Смъртта, носеща своя сърп, нали така? Предвид празника обаче, беше обичайна гледка. Празникът Хелоуин, оплюван остро от традиционалистите и настроените негативно към американските култура и традиции, всъщност е прекрасен повод да се събереш с приятели, да си правите гадни шеги, за които никой няма право да се сърди, и да се клепате с какви ли не бои, мазила, гримове, а за по-малките – и да получат нещо сладко за хапване. Освен това е удобно оправдание да изглеждаш странно, страшно и грозно (жалко, ако изглеждаш така, без да се маскираш). Налагащият се все по-трайно във всички култури празник – били те католически или не – се характеризира с весело настроение, много смях, прибиране по изгрев (а ако си вампир и по-рано) и безброй незабравими мигове. Но! когато човек отива в клуб, бар или въобще в заведение, в което има диджей, тоест музиката се селектира специално за този повод, той очаква тя да носи нужните настроение и дух на празника – все пак не върви на Задушница, когато почитаме покойниците, да надуем силно непонасяща никому музика. Пък и може би въобще да има музика. И обратно – когато отиваме на забава в замък, построен преди почти хиляда години, а поводът е Хелоуин, очакваме музиката да бъде отговаряща на празника. Защото музиката е половината от купона. Музиката е движещата сила, а диджеят – диригентът, който ръководи накъде ще потече течението на нотите и къде то ще отведе слушателите. Но когато диригентът е хванал палката от обратната страна и вместо да гледа към оркестъра, той е с гръб към него – резултатът е повече от плачевен.

Веселата ни дружинка се изстреля от едното жилище към другото, където беше останалата част от хората, които щяха да се присъединят към Бременските музиканти, тоест към нас. Приготовленията не оправдаха очакванията за вечерта. Всеки беше положил усилие, старание, беше инвестирал и пари, за да се забавлява, за да си прекара хубаво, а и най-забавното – за да изглежда „хелоуински“.

Когато пристигнахме пред замъка с такси, което очевидно ни послъга, видяхме какви ли не костюми, какви ли не засмени и весели хора. Влязохме, след като предварително бяхме купили билети, занесохме си нещата на гардероб, за който също платихме, след което започнахме да се заоглеждаме любопитно. Отвътре замъкът беше интересен – две зали, на няколко нива всяко, живи дървета и растителност, но никаква подготовка за празника. Нямаше светещи тикви, нямаше плашещи звуци, декорации. За организаторите, очевидно, беше поредната удобна възможност да изкарат пари, без да дадат нищо. След цялата церемония по „настаняването“ в клуба, изведнъж се спряхме, спогледахме се и разбрахме, че нещо не е както трябва. От радостното ни и приповдигнатото ни настроние не беше останало нищо. Само блед спомен, че сме го имали.

Музиката, която беше основният виновник за рухването на мнозина от нас, беше електронна, монотонна, скучна, некупонджийска. Наистина ли и двамата „музиканти“ зад пултовете (във всяка зала по един) са си мислили, че с хаус музика ще раздвижат хората? Всъщност май не е удачно да слагам въпросителен знак, въпросът е реторичен. Загледах се в хората – повечето стояха някак статично, вдървено, почти вледенено. Не се забавляваха. Музикалният аранжимент, ако мога да използвам това софистицирано определение на помията, на която подложихме ушите си, играеше ролята си в празника много убедително – отблъскваше и отвращаваше всинца ни. За съжаление нямаше на кого да дам бонбони, за да спре с терзанията. Разочаровани, вкиснали и намръщени, заслизахме полека-лека по стръмната пътечка. Погледах часовника – бяхме стояли вътре 35 минути.

С това приключи за нас празникът. Всички страдахме заради двама души – „виртуозите“, които провалиха вечерта на поне седмина души, а сигурен съм и на още мнозина там горе, в замъка. Благодарение на незнанието, липсата на опит, неразбирането на двамата диджеи, ние се прибрахме разочаровани и с горчив привкус в устата. Защото музиката е тази, която докосва всекиго, която прави живота ни по-пъстър, цветен и емоционален. Която прави сивото ежедневие богато на багри и чувства. За съжаление, тя е и един мощен канал за правене на пари – както на глобално, така и на локално ниво. А често, когато пари стоят зад дадено нещо, качеството остава на заден план.

„Без музика, животът щеше да е грешка“ са думи на Ф. Ницше. Предвид вчерашното ни преживяване, бих казал, че господин Ницше е в грешка – понякога е по-добре животът да е „без музика“.


1Музиката докосва всекиго, без нея животът би бил безсмислен – отговор на седмокласник в САЩ на въпроса „Защо музиката е важна?“


АРОМАТ. БАРУТ. ДЪГА.

Или защо дрънченето на гилзи все още отеква в Сараево

Преди няколко дена се върнах от Босна и Херцеговина. Преди няколко дена се върнах 20 години назад във времето.

Срутените къщи, объркващата табелка, посрещаща те в Република Сръбска (при северната граница с Хърватия) вместо в Босна и Херцеговина, ленивите митничари и капещият покрив на граничния пункт са само част от въображаемата визитна картичка, която „разпечатах“ в главата си при преминаването на междата. В интерес на истината очакванията ми, поне по отношение на инфраструктура, административно обслужване и природен ландшафт, се оправдаха. Това, което не се оправда обаче, беше столицата, за която бях слушал какви ли не приказки, легенди, сказки. Дълго разсъждавах защо хората толкова много харесват Сараево, какво ги привлича в полусрутения, надупчен от бомби град.

При влизането в града гидът ни, 29-годишен младеж с чувство за хумор и гелосана коса, разказа, че улицата, по която се движим, е наречена „Алея на снайпериста“, тъй като е била притегателен център за всички килъри, търсещи тиха саморазправа. С детски ентусиазъм и академичен, почти енциклопедичен устрем се втурнах да обследвам града. Оказа се, че няма кой знае колко за обследване. В центъра се намира „стъргалото“, което представлява няколко пешеходни улици, които по нищо не показват да са променили облика си в последните стотина години. Стари, схлупени сгради, ръждясали будки, олющени фасади. Разбира се, имаше и по-нови, модерни и чисти, но като цяло реминисценцията за Близкия Изток е повече от очебийна. Ароматът на кафе, приготвено в джезве и сервирано с бучка захар отстрани, отдавна бе отстъпил мястото си на смърдящите просяци, миризливите и немити улици, евтините китайски стоки. Изрично бяхме предупредени да пазим вещите си, тъй като дебнат много джебчии. Бяха навсякъде – цигани, джебчии, интриганти, тарикати, градски маргинали, хитри велзевули, слухтяха и се оглеждаха за нови жертви.

Заведоха ни и до разковничето, еманацията и простичкото обяснение защо държавите, били под османско владичество, а след това и под комунистическа диктатура са няколко обиколки назад в развитието си – мястото, на което Изтокът се целува със Запада. Звучи по-романтично отколкото е. Всъщност това е една улица, по протежението на която се вижда докъде се е разпростряло влиянието на Австро-Унгария („взели“ Босна и Херцеговина през 1878 г., съгласно Берлинския договор). Буквално до средата на улицата са солидните, масивни имперски сгради, а натам – ниските, вече споменати паланки, останали от Османската империя. Алюзията, разбира се, е повече от тъжна. Много сегашни историци се обединяват около идеята, че е било грешка излизането на държавата от Австро-Унгария, случило се малко преди Първата световна война. Защо ли, бих попитал реторично.

Отиването към хотела се осъществи посредством трамвай-набор на Лили Иванова, Йода и още няколко реликта от плейстоцена. Въпреки това, билетът струва 1,80 конвертабилни (конвертируеми) марки, равняващи се на 0,90 евро цента. В металния кон, вярно служещ на човешкия вид, една от обичайните гледки са хората без ръце, крака, очи, уши… Звучи по-трагично отколкото е. Говорих с няколко души, които, макар и негласно, се обединиха около идеята, че „войната е минала, ние сме я надмогнали“. Очевидна, лицемерна лъжа. Във въздуха вибрира тежестта на войната, а мирисът на барут межделее между хората, сградите, спомените. Дупките по стените ясно напомнят какво се е случило преди 20 години. За разлика от Грузия, където войната беше преди само 5 години, босненците, подобно на албанците (визирам бункерите, пръснати из цялата страна), старателно пазят белезите на случилото се, въпреки че го отричат. Грузинците, от своя страна, смело ремонтират и забравят. На тях не са им нужни ревливи истории и сърцераздирателни спомени. Може би това е начинът босненците да се справят с миналото си – чрез физическото запазване на спомените и психологическото и душевно изтриване и отричане на случилото се.

На следващия ден отидохме до Мостар – град, известен на равни нога със Сараево. Град, който представлява един мост, две улици и много gift shops1. Нещо като Боженци и Арбанаси, разполовени от река. Мостът, чиято история звучи по-приказно отколкото е, представлява главната туристическа точка в града. Срещу известна сума (която може да варира между 10 и 100 евро) ще видите някой хлапак да скача от 20-метровия пътепроводник. Атракция, занимаваща предимно жълтата раса и тяхното неразбиране на света. Ние, тъй като сме ербап и доказани разбирачи, подминахме. Вялите ръкопляскания и бързо стихналите възгласи ни накараха да се усмихнем победоносно.

И двете вечери отидохме на локално джамбуре. Наличието на гъстата димна завеса – цигарите са между 1 и 2 евро, забрана за тютюнопушене в заведенията – няма – ни накара да преглътнем плахо и да влезем. Добрата новина бе, че турбофолк (т.е. чалга) нямаше и двете вечери, въпреки че посетихме две различни заведения. Като цяло – нищо интересно.

Третият ден отидохме до тайния тунел под летището на Сараево. Кратката история гласи, че ООН са демилитаризирали източната част на града, която е най-ниска и проходима, а и където е летището, с цел изпращане и получаване на помощи. Разбира се, както можете да прочетете в предходната ми статия за ООН, типично за Организацията, помощите са били оскъдни, недостатъчни и направо подигравателни. Поредният военен конфликт, който ООН е допуснало. И не е предотвратило. Точно там е прокопан и осемстотинметровият тунел, благодарение на който Милошевич не е успял да превземе Сараево. Той е бил основният канал, почти единственият, през който са минавали дневно над 3000 души и стотици килограми провизии. Сега, логично, е превърнат в туристическа атракция. Там си говорих с местния ни екскурзовод, жена, която, като чу, че ѝ говоря на сръбски, радостно заяви: „я, ти знаеш босненски“ – още един факт, показващ комплексираната им природа. Тя разказа няколко истории, които заслужават внимание – едната е за генерал от ООН, който е изнасилвал наред, но със стил – винаги е „пристигал“ с роза в ръка. Другата – за нейната сестра, 4-годишно недоумяващо момиченце, което е питало „защо не може да си играем навън“.

За финал си заслужава да кажа, че слънце над Босна и Сараево все пак грее – средната заплата в столицата е около 700 евро, в държавата – приблизително 500, евроинтеграцията, макар и все още имагинерна и недостижима, се заражда като идея, инфраструктурно градът и държавата се възстановяват и подобряват. Дъгата, получена от дъжда на миналото и слънцето на бъдещето, „лежи“ върху Сараево и мудно, подобно на митничарите, „дремва“, надупчена от хилядите дрънчащи гилзи. Войната е в миналото, мирът – в настоящето и бъдещето.

Хаосът в разказа-пътепис е продиктуван предимно от неравноделността на преживяното и видяното. Все още не мога ясно да структурирам и подредя в главата си това, което видях, усетих, чух, помирисах и почувствах. Искам и ще се върна в Босна, но след поне 10-15 години. Искам, от камбанарията на разкрачения времеви пергел, да погледна отново тази държава, град, култура, народ. Може би тогава дупките ще са замазани и заличени.


1Магазини за подаръци и сувенири


ЗАЩО ООН ТОЛЕРИРА ТОЛКОВА МНОГО ЛОШИ РЕЖИМИ?

Или защо

войната е лека за зрителите1

 

Когато американският президент Франклин Делано Рузвелт предлага името Организация на обединените нации (ООН) за название на новосформиращата се формация, английскит премиер Уинстън Чърчил радушно приема фразата, използвана по-рано от сънародника му – Лорд Байрон, прецизното перо на английския романтизъм.

За да разберем по-добре идеята, която стои зад съществуването и създаването на ООН, както и целите, които си е поставила и към които се стреми Организацията, първо трябва да разкодираме генеалогията на ООН. След като установим първопричините за наличието и необходимостта от такъв тип международна структура, ще потърсим и причините за апатията и бездействието на ООН в множество международни конфликти, в които по презумпция би трябвало да се намеси, за да предотврати по-нататъшни размирици, а не го прави.

Съединените американски щати (САЩ) първи установяват и създават международни организации, които трябва да работят заедно и да решават специфични проблеми – Международният съюз по телекомуникации, създаден през 1865 г. като Международен телеграфен съюз, Световният пощенски съюз, основан 9 години по-късно – през 1874 г. Сега и двете организации са част от ООН като специализирани агенции. Малко след това, през 1899 г. и 1907 г., са проведени съответно Първата и Втората конференция в Хага, на които са ратифицирани и подписани едни от първите договори, с които се установяват и гарантират международните права при войни и престъпления с глобален и регионален характер. На 25 януари 1919 г., по идея на американския президент Удроу Уилсън, е създаден прекият предшественик на ООН – Обществото на народите (ОН), познато още и като Лига на нациите. То е създадено въз основа на Парижката мирна конференция, свикана на 18 януари същата година – дата, която не е случайно избрана от организаторите, тъй като на нея през 1871 г. в същата зала, в която е учредено ОН, е провъзгласено обединението на Германия. Целите на Обществото значително се различават с тези, установени при Виенския конгрес (1815 г.), според които редът трябва да бъде налаган чрез мощни армии, задкулисни споразумения, умело прикрити като официални спогодби, и силов контрол. Фундаментална е промяната, която „лежи“ в основата на създаването на ОН – то трябва да служи като орган, стоящ по-високо от правителствата в отделните държави, нещо като правителство над правителствата. Концепцията на Обществото е да предотвратява и възпрепяства евентуални конфликти и размирици, като основният инструмент, с който трябва да си служи, е открият, справедлив, неутрален и правноориентиран метод. Обществото на народите, за времето на функционирането си и въпреки относително краткото си съществуване, съумява да спомогне за потушаването на няколко конфликта. Но липсата на интерес от „големите“ държави (въпреки че американският президент Уилсън е инициатор, САЩ никога не се присъединяват към ОН), множеството регионални конфликти, към които ОН се отнася с безразличие или взима вяло участие, икономическата нестабилност в повечето големи икономики и политическата ревербация стават причина за разпадането на Лигата.

И така, на 24 октомври 1945 г. официално се „ражда“ наследникът на Обществото – Организацията на обединените нации. На този ден 5-те постоянни членки на Съвета за сигурност (СС) – САЩ, Китай, Обединеното кралство, Франция и Русия – ратифицират устава на организацията. Това поставя началото на най-голямата, всеобхватна и мащабна организация в света в момента. Вероятно и най-влиятелната, що се отнася до политическата тежест, с която разполага ООН.

От създаването на ООН досега много държави са се разпаднали, други са се обединили, трети са се отцепили и обособили като самостоятелни, а някои са изчезнали изцяло от световната политическа карта. Немалка част от тези промени в държавните устройства и граници на засегнатите държави, случили се на няколко континента и в различни краища на света, са били белязани от кръвопролитни войни, военни преврати, сваляне на диктатори, възкачването на други такива. Логичният въпрос е защо ООН, чиято основна цел е запазването на мира и овладяването на конфликтни ситуации в размирни райони, допуска толкова много лоши режими, които, от своя страна, водят до голям брой жертви, по-голямата част от които обикновено са цивилни граждани? Отговорът, разбира се, не може да бъде еднозначен, нито пък опростен и сведен до едно-единствено изречение.

Още от времето на първите велики сили, владели света – Византийската империя, империята на династията Хан, Монголската империя, целта е била една – силно ядро, слаба периферия. След Великите географски открития апологет на тази идеология се явяват империалистическите колонизатори от Стария свят – Британия, Франция, Испания, Португалия, Холандия. По-късно, през XIX и XX в., когато изгрява политическата, икономическата и военната звезда на новата суперсила – САЩ, целта остава непроменена. Поне не в основния си замисъл. Разликата е, че с откриването на Новия свят се създават няколко „центъра“, които, по един или друг начин, преследват своите интереси. През втората половина на ХХ и началото на XXI в. такива центрове се появяват в Югоизточна Азия (Китай, Южна Корея, Япония, Индонезия, Индия), Южна Америка (Бразилия), Африка (Република Южна Африка, Нигерия). „Хищниците“ се увеличават, а „плячката“ – намалява.

Най-дълго продължилият междудържавен конфликт в историята е този между Еквадор и Перу. От малко над 170-те години спор, почти 55 са във времето, в което и Еквадор, и Перу са членове на ООН (1945–1998 г.). Защо обаче за толкова много години световната организация не е предприела мерки или взела страна в дългогодишния спор? В случая става дума предимно за неразбирателство от локален характер (въпреки че спорът за пограничните райони засяга и Бразилия, Боливия, по-рано с името Горно Перу, Колумбия и Чили), чийто политически оттенък е относително незначителен. В геополитическата доктрина на постоянните членове на Съвета за сигурност, т.е. на главните заинтересувани от съществуването на ООН като „правителство над правителствата“, конфликтът между Перу и Еквадор е периферен, маргинален, безинтересен. Както в политически, така и в икономически аспект, тъй като в средата на ХХ в. Южна Америка все още е силно изостанала, стопански слаба и неефективна, телекомуникационно и търговско отдалечена от т.нар. развит, западен свят. Те не виждат основателна причина да се намесят, да помогнат за разрешаването на казуса, тъй като пряко, а и непряко, трудно биха извлекли ползи. Това решение, водено начело от САЩ, разбира се, е умело прикрито зад обяснението, че това е проблем на местните жители и техните управници и че ООН е по-добре да стои на безопасна дистанция като наблюдател и арбитър, ако се наложи. И така над 50 години Организацията допуска и не спомага за разрешаването на „лошата ситуация“.

Друг конфликт, който обаче все още няма официално правно договорено и ратифицирано решение, е този между Обединеното кралство и Аржентина за Фолклендските острови (в Аржентина наричани Малвински). Неразбирателството, започнало неофициално на 19 март 1982 г. с дебаркирането на 50 войници от аржентинска страна на Фолклендските острови, придобива официален характер на 2 април същата година. Великобритания незабавно изпраща свои части, за да отвърне на удара, а само ден по-късно – на 3-ти април, британският посланик към ООН, сър Антъни Парсънс, изготвя и представя проекторезолюция пред Съвета за сигурност. Безкрайно бърза реакция, когато „картите на масата“ засягат постоянния член на Съвета. Това ясно показва сферата на интереси, в която „плуват“ големите държави.

Тъй като действията се развиват по време на Студената война, отношенията се обтягат допълнително, когато Аржентина се обръща за помощ към Съветския съюз. След като Аржентина отказва мирните преговори, предложени от САЩ, реакцията е мигновена – държавният секретар на Щатите, генерал Александър Хейг, налага възбрана върху продажбата на оръжия за южноамериканската държава. Хитър ход, който е умело замаскиран зад хипокризията на „ние искаме мирно решение на проблема“, но всъщност целящ да покаже влиянието и мощта, която Чичо Сам има като водеща световна сила. Загубата на пари (изразяваща се в непродадения обем оръжия) е печалба на авторитет, контрол и власт. Активи, много по-ценни от парите.

В крайна сметка 74 дена по-късно, на 14 юни, Аржентина капитулира и се оттегля, като са заловени над 11 000 аржентинци, малко над 100 британци, а близо 1000 са убитите (649 аржентинци, 255 британци). Над 2000 са ранените.

Друг ярък пример за господстващото влияние на САЩ в ООН, както и за целите, които преследва, е войната във Виетнам. Започнала като френско-виетнамска конфронтация (Виетнам е колония на Франция до 1945 г., когато еднолично обявява независимостта си, неприета от европейската държава), тя прераства в нещо много по-значимо – в сондаж за надмощие в югоизточна Азия. Въпреки че официално Виетнам се присъединява към ООН едва след като войната е приключила (през 1977 г.) и Република Виетнам (Южен Виетнам) и Демократична република Виетнам (Северен Виетнам) се обединяват, основните участници, с изключение на самия Виетнам, в конфликта са 4 държави-членки на ООН. И четирите част от постоянния Съвет за сигурност – Франция, СССР, САЩ, Китай. Франция (оттеглила се относително рано от войната, заменена от САЩ), Съединените американски щати, както и някои други капиталистически държави, поддържащи Южен Виетнам, срещу Северен Виетнам, поддържан от комунистическите режими на Китай, СССР, Куба и други прокомунистически страни. Факт е, че американските войски се изтеглят в края на 60-те години, а в засегнатите страни (Виетнам, Камбоджа и Лаос) се установяват комунистически режими. Своеобразното поражение на САЩ във войната води до, макар и временното им изтегляне от региона. Няколко десетилетия по-късно те ще се завърнат, но с чисто икономически цели – аутсорсване2 на производство, услуги и др.

Прогресивно-консервативните и прогресивно-либералните управленци по това време се провалят в налагането на власт и надмощие в този регион на света. ООН отново не успява да изпълни функцията си на орган за превенция на войни и неразбирателства. Липсата на достатъчно гъвкавост както във военните, така и в политическите ходове на великите сили води до крах на поставената задача. Допуснат е още един лош режим. Но освен допуснат, той е оставен и да съществува.

В началото на ХХI в. Колин Пауъл, държавен секретар в кабинета на Джордж У. Буш (2001–2005), определя случващото се в Судан като геноцид. Конфликтът, който продължава и до ден-днешен, води началото си от месец февруари, 2003 г., когато две бунтовнически групи (Суданско освободително движение и Движение за равенство и справедливост) обвиняват суданското правителство в маргинализация на неарабското население в областта Дарфур (западен Судан). На военните действия правителството отговаря подобаващо, като изпраща Джанджауид3 – военна проправителствена организация. Логичен ход, предвид създалата се ситуация. ООН мълчи. Не буквално, разбира се, но липсата на действия е обезпокояваща и показателна – „ние няма каква полза да извлечем от там (затова не се намесваме), нека допуснем още един лош режим в света“ е скритата мисъл, въртяща се в главите на лидерите-доминатори на световната политическа и икономическа сцена.

Организацията на обединените нации обвинява президента на Судан, Омар ал-Башир, в геноцид, подвежда го под отговорност, тъй като изчислява жертвите от войната на над 300 000. Стряскаща цифра за държава, която е от над 50 години член на световната организация, която би трябвало да възпрепятства безредици като тези. Освен това този конфликт е само част от проблемите, с които се сблъсква една от най-големите, но и най-бедни държави в Африка. Цялата втора половина на ХХ в. за Судан е маркирана от граждански войни, бунтовнически недоволства, народен гнет срещу управляващите. Населението от южните части се бори за равноправие между Севера и Юга – най-вече политическо и икономическо, тъй като религията в случая не е сред основните първопричинители на конфликтите, въпреки че почти цялото население на Судан (след отцепването това е северната част на бившия, обединен Судан) изповядва исляма, а над 60% от вярващите в Южен Судан – християнство.

Войната, макар и стихнала и не толкова кървава, продължава и до ден-днешен. Южен Судан получава своя суверенитет на 9 юли 2011 г., а пет дена по-късно, на 14 юли, се присъединява към Организацията на обединените нации. Акт, който е горещо подкрепен от американския президент Барак Обама, който още от встъпването си в длъжност застава зад „мирното решаване на конфликта“, но всъщност цели по-бързото обявяване на новата държава, която е богата на петрол (в края на 70-те години на ХХ в. американската компания „Шеврон“ открива залежи на петрол в южната част, тогава автономна област, на Судан). От друга страна, отношенията със Судан са обтегнати – както политически, така и икономически. Това показва двойния стандарт, който САЩ прилагат, въпреки „мирните цели“, които преследват. Когато държавният секретар Хилъри Клинтън предупреждава президента на Южен Судан, Салва Кийр Маярдит, да внимава за евентуални икономически интереси, които трети страни могат да преследват в страната, спекулациите около интересите на САЩ се засилват. Пореден знак за „печата“, който Щатите искат да сложат върху все още неопетнения стопански бял лист на новата африканска държава. На отсрещния бряг отново е другият постоянен член на Съвета за сигурност към ООН – Китай. Над 50-годишна е политическата, икономическата и търговската обвързаност между Судан и Поднебесната империя. Тесните връзки между двете държави за пореден път чертаят разделителния паралел между двете най-големи икономически сили на Земята – САЩ и Китай. Това, в по-тесен смисъл, показва и полетата на интереси, които преследват и защитават двата световни мастодонта.

Актуалният проблем, пред който е изправена Организацията, е конфликтът в Сирия. Близкоизточната държава е на прага на сериозна политическа, обществена, икономическа и международна криза, след като на 21 август 2013 г. сирийското правителство е обвинено от антиправителствени активисти в бомбардиране на райони в източната част на Дамаск с ракети, носещи отровен газ. Атаките, състояли се ден, след като екип от експерти на ООН по химически оръжия е изпратен в Сирия, за да установи дали в гражданската война са използвани такива оръжия, безспорно са вероломен, перфиден акт от страна на сирийското правителство. След месеци на преговори със сирийското правителство за достъп до страната, ООН обявява, че екип от експерти ще провери три места, включително селото Кан а-Асал, близо до северния град Алепо, където двете страни се обвиняват взаимно, че са използвали химически оръжия на 19 март. На 28 август, на среща на петте страни с право на вето в Съвета за сигурност, е обсъдена британската проекторезолюция, която разрешава използването на военна сила срещу сирийския режим в отговор на предполагаемото химическо нападение край столицата Дамаск. Отново удобен ход в удобен момент. Показателно отново, че ООН действа активно само там, където може да има последващи ползи за основните участници. В богатата на петролни и газови залежи Сирия, участието е неизбежно. Американският президент, в свое интервю за американската телевизия Пи Би Ес, изключително арогантно позиционира САЩ в създалата се ситуация: използването на химически оръжия в Сирия е засегнало националните интереси на САЩ. Допълнително изявление от Белия дом гласи, че ако юридическа обосновка бъде изискана за евентуално решение на Обама за военна операция срещу Сирия, то САЩ ще я намерят сами. Факти, дообрисуващи стратегията на членовете на СС на ООН – допускане на още един лош режим, който, вече отслабен, по-късно да послужи за обслужване на лични цели. От своя страна, Русия, чийто протекторат е Сирия, и Китай защитават позицията на „експертната оценка“ – с напускането си на заседанието, проведено на 28 август, те ясно заявяват своята позиция по въпроса – несъгласие с желанието на останалите членове за предприемане на военни действия срещу правителството на Башар ал-Асад.

Въпреки мигновения отклик от страна на ООН, решение няма, а лошият режим е поредният, който е оставен да се развие до степен на война и бива толериран. Пореден провал на Организацията в онова, за което трябва тя да служи.

Жалонът на ООН, поне по устав и разбиране, са мирът и безветрието в света, но фактите говорят, че лидерите, особено постоянните членове на СС, гонят съвсем различни, обикновено свои интереси. Членството им в ООН просто е „менчето със светена вода“, в която световните хегемони измиват ръце преди, а и след като са „бръкнали в кацата с меда“, от която са извадили това, което им трябва. Не бива да се правят празни илюзии, нито да се подхранва напразно надеждата, че ООН преследва световен мир с цената на ощетяване на своя интерес. Именно обратното – световен мир, въпреки ощетяването на нечий чужд интерес, за сметка на „нашия“.

Последното половинвековие беше белязано от множество размирици и конфликти. Лъжливо и неправдиво е да вярваме, че ще секнат. Но ако досега „горещите точки“ бяха предимно на изток – югоизточна Азия, Близкия Изток (в това число разбира се и Египет, и Арабската пролет като основен акцент от близкото минало), вероятно в идните десетилетия ще станем свидетели на пренасяне на събията в Африка. Неразвитите общества, вътрешните конфликти, междурасовите различия, верските неразбирателства ще са само част от причините основните играчи да не срещнат сериозен проблем, нито пък отпор в постигането на целите си, които ще са предимно с икономически характер. Африка е един от най-старите континенти, но може би и най-неизследваният. Очаква се в следващите 20 до 40 години множество компании от Западния свят (като разбира се това е метафора за развития свят, включващ и държавите от източната хемисфера) да инвестират в изучаване на Африка, дори на пустинните райони. Логично, най-много ще инвестират същите онези лидери на ООН, които в последните 50-70 години управляват света – САЩ, Обединеното кралство, Франция, Китай, Русия.

Кофи Анан, генерален секретар на ООН в периода 1997–2006, в свое заявление изказва сериозно притеснение относно бъдещето на Организацията, тъй като тя съществува почти непроменена в този си вид вече няколко десетилетия – факт, който не просто е трън в очите на другите големи политически и икономически държави, а обстоятелство, което същите тези държави изтъкват като неприемливо и неморално, като някои стигат до по-крайното – незаконно. Новите предложения за постоянно участие и членство в Съвета за сигурност са за Бразилия, Япония, Индия и Германия. Въпрос на време е, според бившия държавен съветник по сигурността на американския президент Джими Картър Збигнев Бжежински, да бъде разширена групата на перманентните участници. В свое интервю за френското седмично списание Le Nouvel Observateur той заявява, че е неизбежно това да се случи, тъй като натискът, на който са подложени сегашните членове, е огромен. Освен това, бюджетите на тези общо 9 държави възлизат на 9 от 10-те в света най-големи бюджета за отбрана. Също така те са 9 от 10-те най-големи икономики в света, що се отнася до БВП (Брутен вътрешен продукт) и ППС (Паритет на покупателната способност).

Нежеланието на сегашните постоянни членове на Съвета за сигурност е обяснимо. Прекалено голяма е властта, която имат, заемайки удобното кресло на доминанта при взимането на решения от глобален характер. Въпреки че Бжежински вероятно ще се окаже прав, тоест, че е въпрос на време да се увеличи броят на постоянните членове, политическата и икономическата доктрина на Великите сили ще остане непроменена или съвсем леко коригирана – толериране на лоши режими, от които да се търси облага за най-силните.


1 Арабска поговорка

2 Аутсорсинг – износ на производство; поверяване на цели дейности на фирмата възложител на външни изпълнители, обикновено специализирани фирми в съответната област

3 Джанджауид – човек извън закона (араб.)


БЛАЖЕНИ СЕ ВЕРУЮЩИТЕ

Или защо

алкохолът е упойка, която помага да се изтърпи операцията, наречена живот1

На 6-ти септември 2013 г., петък, присъствах на едно мероприятие – рожден ден на едно момиче. Поводът е повече хубав сам по себе си, т.е. не би трябвало човек да обръща внимание на детайлите, съпровождащи веселото и радостно събитие. Е, не би, не би, но взеха, че детайлите се набиха на очи повече от нормалното.

Джамборетo се състоя в клуб Еклипс, намиращ се на гърба на завършената през 1940 г. Съдебна палата. На влизане бяхме посрещнати от трима квадратни господа, единият от които (вероятно и единственият, който можеше) проговори: „Петичка за мъже, за момичетата – фри“. При звучното „ура“ от страна на дамите в компанията квадратът изпружи своя горен десен крайник в полунервно очакване на хартийката, покрита с лика на Иван Милев. Разбира се, платих, като поп. Касов бон – йок.

Часът наближаваше 23, скитници се тътреха към своите обители, котки мъркаха, скътани в ъглите на рушащите се огради на къщите в центъра, кучета душеха чужда пикня, а аз вървях към своята Голгота. Знаех го, но бях сляп.

След предаването на споменатата сума, влязохме. Посрещнаха ни две знойни хубавици, чието пълнолетие може да бъде поставено под съмнение – неудобно за собствениците, но безкрайно плакнещо окото на посетителите. Казаха ни неща, които ние не разбрахме, тъй като музиката надвишаваше децибелите, които Стоичков достига, когато е ядосан. Всички се усмихнахме. Бях приятно изненадан от липсата на цигарен дим, предполагах, че ще се пуши. Вдигнах съмнителното си дясно око, лявото почиваше. Оставих си вратичка, така да се каже. Интериорът на клуба не предполагаше случилата се малко по-късно вакханалия – семпъл, модернистичен, актуален на тенденциите в света на вътрешния дизайн (доколкото съм запознат с тях).

В началото музиката беше електронна – хаус и прогресив. Търпима, даже на моменти приятна. Времето напредваше, а клубът започваше да се пълни. Естествено, всички сепарета бяха запазени – как иначе ще отиде човек на фолкотека, ако не изпъкне пред аверите си? Мастити младежи, подобаващо издокарани с купените по-рано през деня от търговския център дрехи, държейки няколко пъти по-умните от притежателите си телефони, любопитно се озъртаха и тропкаха с крака така, сякаш имат среща с някоя важна особа. Няколко от тях разкопчаха горните 2-3 копчета на ризите си. Лъсна оченеприятна смесица от косми и изкуствени мускули.

Постепенно, някак колкото очаквано, толкова и неочаквано, музиката премина в странна смесица между хаус и чалга – отроче на индустрията, за което нямах сведения. Нещо средно между Пол ван Дайк и „дънките ш‘ти цепна“, така да се каже. Преглътнах екстремните нюанси, подготвяйки се за експлозията. Тик-так. Фитилът гореше, а тя наближаваше.

Часът вече наближаваше 1 след полунощ, страстите – логично – се нажежаваха, гърбовете се запотяваха, а танците – разкрепостяваха. Музиката премина от гореспомената амалгама в чиста, натурална и ежедневна чалга. Усмихнах се доволно, защото циркът тепърва започваше.

Като подгряващи основната звезда се явиха шестима псевдовъзмажаващи, които танцуваха неритмично. Всеки се оглеждаше неловко, запълвайки неудобството с тъп поглед, вперен в обновяващия се и празен фейсбук. Бе тъй очевидно, че не се забавляват (каквато, като че ли, е целта на излизането с приятели в петък на дискотека), както е очевиден ъгълът, който сключва в сенчестата си част кулата в Пиза. Междувременно бдителното ми дясно око (онуй, отвореното), подпомогнато от обонянието ми, забеляза промяна във въздушните слоеве в клуба – хората вече свободно, отворено и съвсем необезпокоявано пушеха. Сефте.

Малко по-късно на подиума се появи звездата на вечерта – Дебел мъж. Този триъгълник, съставен от две-три митохондрии, стоеше, както подобава на същество от неговия ранг, в центъра на фолкарницата. Момиче, тежащо колкото портфейла му, танцуваше около него. Пред него, да бъда точен, тъй като щеше да се измори, ако танцуваше около него. Дебел мъж щракна във въздуха с пръсти, като фокусник. И на хоризонта се затърча сервитьорка, очевидно доволна от жеста. Митохондриите се изправиха, а портфейлът, широко отворен на показ пред приятелите и тежащ колкото един продукт на мейнстрийм фолк културата, идващ от западен софийски квартал, щедро заигра в ръцете на притежателя си. От своя страна, подавачката на заведението донесе два пакета салфетки, за които, стори ми се, бяха дадени жълтите стотинки на Щастливеца, един брой.

Експлозия.

В другия край на заведението 250 kg, разпределени равномерно между два обекта (трудно ще си изкълча езика, за да ги нарека субекти), се прегръщаха в потнолюбовна схватка. Лявото око, макар и лениво, работеше – зад бара сервитьорки се опитваха да умножат 4х3. Неуспешно.

В 1.08 захвърчаха първите салфетките. Разбира се, Дебел мъж поде тренда, станал общоклубен секунди по-късно. Комбинацията от разлети напитки, паднали салфетки и човешки субстанции заприлича на прасешка кочинка в Делиормана от края на 80те. Реминисценции за дома, предполагам.

Девойки с умишлено уголемени гърди, както и техните приятелки – тези със скромни възможности и без ъпгрейднат бюст, клатеха телеса и упорито потяха подмишки в опит да впечатлят Дебел мъж, неговите приятели, а и всички незадоволени имагота. Докато наблюдавах тази картина, приличаща на пано на Брьогел от антверпенския му период, доволно потривах ръце и се усмихвах. Бих пляскал, но беше твърде шумно. Диджеят беше подготвил и миксирал музиката предварително. Факт, който освободи целия континуум от време и пространство и спомогна за неговата социална функция – говоренето по микрофона.

Най-интелигентно изглеждащият мъж (единственият с очила) не поднесе излишни изненади – беше поздравен от музикалния аранжор на представлението неколкократно. Очевидно е редовен клиент на етнотеката. В същото време шестимата неритмични вече трайно се настаниха някъде между душевната нирвана и Пирогов.

Същевременно Дебел мосю се наслаждаваше на покупките си – салфетките и едно тяло, умело прикрило интима си с някаква бяла полупрепаска. Часът вече наближаваше 1.30, когато очите започнаха да болят – и метафорично, и физически. Всъщност предимно метафорично, въпреки че, цинично или не, дори иракчаните при бомбардировки не са виждали толкова много дим на едно място. Снимките, направени с клетъчни телефони, надвижаваха многократно усмивките.

Някъде в този разгул момиче говореше на ухото ми, т.е. крещеше в него. Чувах само глухия кънтеж, произведен от нажежаващите се колони, вероятно закупени от Техно***, отдел „Дребна черна техника“. Цинично или не, иракчаните не са изпитвали този звуков ефект дори при граната, паднала непосредствено до тях.

Оставка? Свобода? Демокрация?

Дебел галантон замени цигарата с пура. Подадоха му таблет. Изгледа го тъпо, блъсна го дваж-триж с дебелия си, добре подсушен предварително от салфетките палец. Ефектът беше нулев и той помести няколко кила от фронталната си маса в несвойствена конвулсия. Всички му се радваха и възхищаваха.

Посетителите пееха текстовете като, цинично или не, опиянени от зарин сирийци – сигурно свидетелство за начетеност и целенасочен интерес в тематиката на въпросната култура. Опитах да изчисля коефициента на интелигентност на присъстващите. Но не успях, той е като числото пи – безкраен и неизчислим.

Два-три спонсора доволно наблюдаваха краткосрочната си инвестиция как се опитва да ги впечатли с еднакви движения; сръчно прикрити зад честата им смяна със сходни такива, разкриващи тактически заголените предварително части от опаковката.

Но ако вие не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите съгрешения. (Мт. 7:15)

Воден от тази библейска мъдрост, синтезирана далеч по-вулгарно в главата ми в онази нощ, напуснах нощния кошер на физическия разврат, моралната поквара и плебейското чапкънство. Главата ми туптеше, ушите – кънтяха. Помня, че си представих, че на другия тротоар няма сграда, а море, бездна, в които да се гмурна, но да забравя да изплувам. Не можех да проумея, както и все още не се справям с тази тежка философска проблема, как е възможно човекът да слезе в социално-хранителната верига по-долу от своя предшественик – маймуната.


1 Джордж Бърнард Шоу


ЕСЕН, ЗИМА, ПРОЛЕТ. ЛЯТО?

Или защо ние не проляхме кръв

        В края на 30те години на ХХ в. България по БВП (Брутен вътрешен продукт) конкурира Дания и Португалия, надминава Ирландия и Хърватия, а само на аршин напред са Гърция и Австрия1. В момента всички те я надминават. Разликата? Една – политическото управление (респективно и икономическите модели, следвани от въпросното политическо управление), което в България разруши всичко, съградено в продължение на половин век. Половин век разруши половин век. Звучи справедливо. На хартия.

Но разрухата, опустошението и икономическият ступор са несравнимо по-малкото зло в сравнение с моралните, духовните и културните изменения на населението. Социалистическият строй деформира психиката, възпитанието и манталитета на по-голямата част от своята жизнена маса. Малката част индустриалци и банкери, интелектуалци, артисти и творци беше репресирана, низвергната, прогонена. Стълбът, около който се увиваше само няколко години по-рано лианата, без която една държава не може да се развива – обществото, беше разрушен, потъпкан и изпепелен. Угасна свещта, която запалиха Паисий, Ботев, братята Евлоги и Христо Георгиеви.

Промениха се привичките на хората, начинът на мислене беше подложен на вертикален разрез, а самото мислене – плъзнато по хоризонталата на атавистичното робско битуване и смачкано като парчето канцеларска хартия, с която обикновено увиваха сиренето, служещо за касов бон от корекома. Работническата класа, която след Освобождението беше набързо възпитана да гледа de bas en haut2, започна да гледа de haut en bas3. Превърна се в критичната маса, която, заслепена неясно как от съветските идеолози, не търпеше своеволията на свободните интелигенти, на дребната и средна буржоа, яростно устремила съм към европейски прогрес и развитие. Българският труженик, обвит в Лаокоонова прегръдка от змията на червения сатрап, яростно защитаваше своя телохранител, без да вижда заплахата, от чиито зъби и нокти странеха и се криеха българските духовност и морал, интелект и дух.

Вярата, с която бяха прогонени чукът и сърпът през есента на 1989 г., не беше достатъчна за изплуване от блатото, в което удобно се беше настанило апатичното и отдавна ослепяло българско общество. Но беше достатъчна да не пролеем кръв.

Надеждата, с която народът каза „стига“ през януари 1997 г. и постави, така да го наречем, ново начало, беше искрата, която изсъхналите съчки – талантливите, можещите, образованите, чакаха, за да запалят огъня, който трябваше да изгори остарелите дървени, прогнили мостове и да служи като нестихващ плам в душите на новите архитекти, които бяха готови да съградят новите мостове. Не се оказа достатъчна; но пак не проляхме кръв.

Любовта, привична за пролетта и опора на човечеството откакто свят светува, служи като основно оръжие в „ръцете“ на протестиращите в България на прехода пролет–лято през 2013 г. Любов към какво е логичният въпрос. Любов към свобода, морал, ценности. Кръв все още няма.

Въображаемата линия на 38-ия паралел разделя Южна Корея и Северна Корея като съвсем не невъображаемата граница на Мохоровичич – на юг е виталната, жива, „движеща“ се Корея, на север – твърдата, непоклатима, „континентална“ Корея. Разликата в живота между двете държави след войната и разделението е катастрофална. В полза на индустриализираната, технологична, капиталистическа Южна Корея. Цената на техните свободи, колкото и относителни да са те за обитателите на север от този паралел, беше платена преди повече от половин век. С кръв.

Все още е пресен споменът за Арабската пролет, избитите мюсюлмани, християни, атеисти. За пролятата кръв – несправедливо висока цена, която, изглежда, все още не може да бъде калкулирана, нито пък оценена достатъчно, тъй като Египет, Мароко и другите, взели участие, продължават да търсят своя изход в лабиринта на демокрацията.

Не могат да бъдат забравени и размириците в Западните Балкани през 90-те години на ХХ в., които, определени от ООН като геноцид4, със своите хиляди жертви поддържат огъня на неразбирателството и междусъседското недружелюбие, витаещо в сърцето на най-темпераментния полуостров в Европа.

Въпреки че гореспоменатите конфликти са няколкократно по-мащабни, по-обширни и, в известна степен, различни от тези в България, те по своята същност следват една и съща линия и се подчиняват на една и съща логика – човешкото желание за liberté, égalité, fraternité5. Събиращите се пред Народното събрание, със своите плакати и лозунги, не искат да проливат кръв, както сториха корейци, мюсюлмани, балканци. Доказателство са вече изведените примери за безкръвните обрати в последните вече повече от 20 години, главни участници в които са именно същите тези хора, които и сега са „по улиците“. Броят знамена, интелигентните, одухотворени и спокойни лица, чистите улици и липсата на вандализъм са само някои от доказателствата за мира, чрез който те, протестиращите, ние, протестиращите, искаме да променим настоящето, за да се борим с новите, да се надяваме и по-добри, управници за… малко по-добро бъдеще.

Навлизаме с пълна сила в лятото – тежащо със своята въпросителна като корона на дърво, която е покрита със сняг, последния етап от кръговрата, който, надявам се, ще бъде заключителен, т.е. няма да станем свидетели на нов „кръговрат“. Приближава и 38-ият ден от началото на протестите, межда, която чрез алюзията с двете Кореи е може би символична, но, надявам се, решителна за промяната, която вече спокойно може да бъде наречена дългоочаквана. Особено за онези, които от първия ден са на първия ред в театъра на властта.


1 Bairoch 1976, pp. 281, table 4; 295, table 10

2 От долу на горе (фр.)

3 От горе на долу (фр.)

4 Престъпление срещу човечеството

5 Свобода, равенство, братство (фр.; официален държавен девиз на Франция)


Congratulations!

Congratulations on the acceptance of Croatia in EU! We are proud of you!


Поздравления!

Поздравления за Хърватия за приемането им в ЕС! Горди сме, че сте сред нас!


Čestitam!

Čestitam Hrvаtskoj primljenu u EU! Svi smo ponosni da ste primljeni!


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.